Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow С ирония и носталгия към преобърнатата картина на времето (ЛИС)

С ирония и носталгия към преобърнатата картина на времето (ЛИС)
Оценка: / 19
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

     Често коментирана тема в българската литература е патриархалното общество, идеализирано от голяма част от писателите ни. При Ивайло Петров не е така. Станал свидетел на разпадането на патриархалния свят, творецът има различно отношение от другите.

     В повестта „Преди да се родя и след това” авторът преобръща картината на времето. Писателят изтъква недостатъците на отминалото време, иронизирайки  роднините си и дори самия себе си. Въпреки всичко Ивайло Петров си спомня с носталгия за най-хубавия период от живота - своето детство.

     Още в началото на творбата читателят „се сблъсква” с преобърнатата картина на патриархалния космос. Авторът не разказва за близките си с уважение. Напротив, той индиректно нарича баща си глупак („Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца”). Такова неуважително отношение е не само необичайно, то не би могло да съществува в едно общество, в което възрастните са на почит. Със своето отношение писателят нарушава шестата божа заповед, която гласи: „Почитай майка си и баща си”. Глупостта, сторена от бащата на Ивайло Петров, е сватбата, която довежда до раждането на писателя. Сякаш авторът отрича важността на човешкия живот. Това поставя под въпрос най-важните родови ценности- животът и неговото съхранение.

     В своята повест Ивайло Петров ни показва селския бит по начин, който рязко се разграничава от начина, по който ни го представят Йордан Йовков и Петко Тодоров. Двамата творци идеализират селяните и техния живот. Ивайло Петров не изгражда съвършен образ на патриархалното общество. Преобръщайки картината на времето в „Преди да се родя и след това”, писателят променя напълно представите, които ни дават останалите автори. В неговото отношение откриваме семантичните опозиции минало-настояще и примитив- цивилизация. Писателят се вглежда в миналото с поглед на човек от цивилизованото общество в края на двадесети век. Авторът интелектуално превъзхожда роднините си. Те са консервативни, примитивни, невежи, груби и той не ни спестява лошите черти от характера им. Според литературния критик Стоян Илиев „Ивайло Петров разкрива тези деца на живота не само такива, каквито ни изглеждат, но и самите нас, каквито им изглеждаме на тях. Той ласкаво и с иронична усмивка следи как героите му гледат на  съвременните промени в живота, как възприемат нашия бит. За тях целият свят се превръща в „театро” ”.

     Авторът използва ирония, за да осмее недостатъците на близките си. Когато тя се оказва недостатъчна, за да предаде истинските му чувства, той прибягва до пародия (повестта представлява пародия на автобиография). Парадоксът се крие във факта, че Ивайло Петров описва събития, на които не е бил свидетел. Целта на твореца е по-скоро да ни представи бита на българина в края на деветнадесети и началото на двадесети век с всичките му положителни и отрицателни страни.

     За времето, за което разказва автора, грижа единствено на възрастните е да задомят своя наследник („баба и дядо… решиха да се сдобият с още две работни ръце”). Също като в разказа „Дервишово семе” младите нямат право на избор. Причината за това е времето, което налага животът да се ръководи от родовите ценности. Маловажно е дали между съпрузите има любов. Важното е животът да бъде съхранен и родът продължен.

     Използвайки ирония и дори преувеличавайки на места, писателят представя нечистоплътното семейство на баща си („баба … пришляпа боса купчината тор”; „дядо си миеше главата от Великден на Великден”; „тримата сополанковци” са „измацани от ушите до краката с овча лой”). За съвременния  читател подобна характеристика изглежда едновременно комично, гнусно и отблъскващо. Като истинско приключение е представено търсенето на булка. Според бабата на автора „момите от селото ще се наредят на опашка” пред вратата им. Очакванията ѝ не се сбъдват, защото „хората нямат особено добро мнение” за нейната „почтена фамилия”. Достойнството на героинята не е накърнено и тя дава обяснение, че „нито една мома не ѝ се харесва за снаха”. Учудващо е самочувствието на тези бедни и ограничени хора, които не се отказват от заветната цел- да намерят снаха.

     Според законите на рода и двете семейства трябва имат сватовници. Сватовник от страната на младоженеца е Гочо Патладжана , а сватовница от страната на булката е Каракачанката. С поведението и действията си, тези герои са едни от най-колоритните в повестта. Иронията на писателя се долавя в имената им, които сякаш описват външния им вид.

     С ирония Ивайло Петров разказва за първата среща на родителите си („бъдещите  съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат , тъй като бракът им биваше предварително решен от техните родители”). За разлика от разказа  „Дервишово семе” младите имат право да се видят преди сватбата. С много перипетии е изпълнено пътуването от селото на младоженеца до селото на булката- Могиларово (младоженецът „се чувства като осъден на смърт” и „два пъти обръща кобилата”, „за да препусне назад” ). Въпреки всичко младите успяват да се видят.

     Бъдещите съпрузи, родителите им и сватовниците изпадат в безброй комични ситуации, докато стигнат до сватбата. Такъв случай е открадването по погрешка на булката. Противоположно на  очакванията, майката на разказвача с радост би останала в богатата къща, дори изпитва тъга, че трябва да я върнат на истинския ѝ годеник.

    Комично е представена сватбата на младите. За булката намират „було от махалата”, а младоженецът е облечен с шуба и носи „калпак до ушите”. Смях буди пеенето на пияния поп, който показва поведение, недостойно за божи служител. Ритуалът за изтъкване на честта и достойнството  на младоженците също е иронизиран. Откриваме иронията в спортните термини ( „инструкции”; „треньор”; „съзтезател”; „първи рунд”; „трети рунд”; „гонг”,   „ринг”, „противник”).

     В цялата повест езикът на автора претърпява иронични обрати. В произведението се преплитат диалектни думи и архаизми („барабанлия  пищов”; „нашенци”; „цял шиник”) и изрази и понятия от съвременния живот  („визити”; „докладва”; „тактика”). Преминаването в различни сфери на общуването е осъществено с много хумор и ирония.

     Освен с насмешка, писателят си спомня с носталгия за изминалите дни. Той оценява както отрицателните, така и положителните страни на патриархалното общество. Хората в него може да са консервативни и незаинтересовани към новото, но са сплотени. Принадлежността към рода дава сигурност, която не може да бъде заменена с нищо. За разлика от преди, хората днес са отворени към всичко ново, но не са толкова задружни.

     Авторът не бърза да отхвърля категорично миналото („Не, не бива да избързвам с предварителни заключения”). Модерното общество не стои над патриархалното и не го превъзхожда. Новото общество също има своите предимства и недостатъци.Спомняйки си за далечните времена, разказвачът ги определя като „диви и чудесни”. С носталгия се връща към спомените от детството, най-безгрижния период от живота му. Писателят мечтае отново да бъде дете: „Върнете ми моето детство , върнете ми го още от първия ден с малката къщурка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци”.

     Носталгията на автора е причинена от обичта му към близките му и приятните спомени от детството му. Като представител на едно ново поколение, той вижда света по-различно от родителите си. Сравнявайки своя свят с техния , той открива , че и двата имат добри и лоши страни.

     В повестта „Преди да се родя и след това”се преплитат иронията и носталгията на Ивайло Петров в една преобърната картина на времето. Той обича своите близки, но не спестява техните недостатъци. Виждайки разпадането на патриархалния свят, писателят си спомня с носталгия за далечните дни, когато хората са живеели в тесния космос на своето село, но сърцата им са били по-отворени.