Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Една невъзможна любов сред ужасите на войната (ЛИС)

Една невъзможна любов сред ужасите на войната (ЛИС)
Оценка: / 93
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

Повестта „Крадецът на праскови” е една от най-обичаните и известни творби на Емилиян Станев. Действието в нея се развива по време на Първата световна война- несигурно време, когато хората се страхуват за живота си и нямат вяра в утрешния ден.

     Сред ужасите на войната се заражда любовта между жената на полковника Елисавета и сръбския военнопленник Иво Обретенович. Една невъзможна любов,  поставена в центъра на произведението. Причините за невъзможността са моралните закони; омразата по време на война, когато хората се делят на свои и чужди; предразсъдъците в обществото; действията на ординареца.

     Любовта между Елисавета и Иво се появява от нуждата на човек да обича и да бъде обичан. Лиза е съпруга на полковник, който ѝ дава сигурност през смутните времена на войната. Хората мислят жената за студена, за подходяща спътница на коменданта на града. Но Елисавета и съпругът ѝ имат напълно различни характери. Авторът загатва различията между двамата герои чрез портретната характеристика, която им прави. При първата си среща с тях читателят ги вижда през очите на едно дете (разказвачът като малък). Това не е случайно, защото децата възприемат света най-истински - без предразсъдъци и лъжлив  морал.

      Съпругата на полковника е сравнена с „привидение”, „същество от неземния и магьоснически свят на приказките”. Сравненията обгръщат героинята с тайнственост, като същевременно влагат в образа ѝ нещо магично и необяснимо.  Основните цветове, използвани при нейното описание са светлосиньо, бяло, златисто („светлосиня рокля”, „бели ръце”, „златиста коса”). С тези цветове се изписват ангелите върху иконите. Писателят  използва светлите тонове , за да разкрие, че героинята му е жена с добро сърце и богата душевност. Духовната  и физическата ѝ красота се допълват, за да изградят един почти съвършен образ, предизвикващ учудването, вълнението и може би благоговението на разказвача като малък. За завършек на портрета на Елисавета, авторът описва нейните „дълбоки и сини” очи. Очите на човек са огледало на душата му. В очите на героинята има както спокойствие, примирение, така и мъка по похабената младост.

      Пълна противоположност на Лиза е нейният съпруг. В неговото описание няма красота- мъжът е „шишкав”, „късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши, с остри, сиви очи”. Външният вид на героя издава грубия му характер.  В полковника има дори нещо животинско, което долавяме в сравнението с „рис”. У околните комендантът на града буди повече страх, отколкото уважение. Този студен мъж не може да даде любов на една нежна и състрадателна жена. Двамата нямат деца, което е нарушение на родовите закони. Постепенно бракът на полковника и съпругата му се превръща в съжителство по навик.

      Срещата на Елисавета и сръбския военнопленник Иво Обретенович е завръзка в повестта . Писателят отново използва портретна характеристика,  за да въведе образа на героя. Иво е „хубав мъж”, макар че е „отпаднал и нечист”. Той запазва своето обаяние, въпреки условията, в които е попаднал. Очите на пленника са „големи”, „блестящи” и му придават вид на „избягал каторжник”. Образът му ни напомня за Жан Валжан от романа „Клетниците” на Виктор Юго. И двамата герои са несправедливо лишени от свобода. Лицето на Иво е открито с „юношески безгрижен израз”, издаващо  добротата и волната душа на героя. Фактът, че е учител по музика, разкрива нежната му и романтична душа. Един такъв човек, който копнее за обич, може да обича жена като Елисавета и да я накара да се почувства щастлива. 

      Постепенно между жената на полковника и сръбския пленник се заражда любов. Една любов сред ужасите на войната. Топлото чувство и обстоятелствата, при които се появява, ни насочват  към семантичната опозиция добро-зло. Добро е любовта (тя създава живот), зло е войната (тя отнема живот). Цялата повест е изградена на основата на  това противопоставяне.

      Пред любовта на двамата герои има много пречки, които я правят невъзможна. Една от тях са моралните закони. Като се влюбва в друг мъж, Елисавета нарушава седмата божа заповед: „Не прелюбодействай”. Героинята извършва грях спрямо неписаните закони. Но спрямо себе си и Иво не сторва грях, защото и двамата заслужават да бъдат щастливи и свободни. Лиза трябва да се освободи от властта на съпруга си и  от предразсъдъците на околните, Иво от плена си. Щастието и свободата са две от основните човешки ценности.

     Друга пречка пред любовта е омразата по време на война, когато хората се разделят на свои и врагове. Елисавета е българка, Иво е сърбин. През Първата световна война българите и сърбите воюват помежду си. Омразата към противниците се  открива в отношението на полковника- той „диво” мрази „коварните и подли” сърби. Но към българските вòйни комендантът има друго отношение- жал му е за войниците ни, които „ходят боси и се бият гладни”. Според полковника към нашите войници трябва да изпитваме съжаление, а към чуждите- презрение. За него всяка загриженост за пленниците е само „даскалски приказки”.  Хуманизмът като ценност отсъства от нравствената система на героя. Съпругът на Лиза е стигнал до разпален национализъм. Ако сравним полковника с баба Цена от разказа „Иде ли?” на Иван Вазов, ще открием голяма разлика. Като майка, създателка и пазителка на живота, старата жена се поставя на мястото на майките на  чуждите войници, докато за героя на Емилиян Станев сръбските пленници „не са хора”.

     Омразата по време на война е изразена чрез начина, по който е назован Иво в повестта. Само два пъти той е наречен със своето име- първият път , когато се представя на Елисавета и вторият път в пленническия  лагер, когато трябва да се разграничи от другите. Но дори и тогава- в лагера, той е назован само по фамилия, за да се спази казармения ред  за извикване на „робите”. За всички останали Иво е роб, само за Лиза той е човек, а не противник, когото трябва да мрази.

     Пречка пред двамата влюбени се оказват и предразсъдъците на околните. Елисавета е омъжена жена и не може да бъде с друг мъж. Тя е сключила брак и ако изневери на своя съпруг, нарушава не само моралните, но и гражданските закони. Още повече, че мъжът, в когото е влюбена, е враг на страната ѝ заради войната. С любовта си към сръбския пленник тя извършва предателство спрямо съпруга си и спрямо родината си. В допълнение, като се омъжва за полковник, Лиза попада във висшето общество. Ако тя напусне съпруга си, ще получи неодобрението на това общество.

     Действията на ординареца са основна причина за невъзможността на любовта между Елисавета и Иво. Слугата е човек без собствено мнение и без своя воля. Той постъпва така, както му нареди господарят. Ординарецът ни напомня за Иван Нищото от повестта „Маминото детенце”  на Любен Каравелов. Макар и представители на различни културни епохи, двамата персонажи са еднакво безлични.  Оставайки верен на заповедите на  господаря си, слугата на полковника извършва дори убийство. Дадените заповеди са вероятно само предтекст за  престъплението. Под тях може да се крият ревността на овдовелия ординарец към жената на господаря и завистта към този чужденец, този  пленник и  роб,  който е успял да спечели сърцето ѝ.

     Убийството на Иво става причина за самоубийството на Елисавета. Сръбският пленник кара Лиза да се чувства като свободна и щастлива жена, дава ѝ любов. Докато е с него, съпругата на полковника си променя, става двойствена. От едната страна е „примирената, угнетена жена”,  от другата- „вярващо, любещо и ликуващо същество”. Без любимия човек животът на Елисавета се обезсмисля и тя решава да се самоубие. Самоубийството е най-лесното решение, но не и правилното. Иво е търпял много  страдания и лишения, защото е пленник и „живее” в лагер. Въпреки всички несгоди не е изгубил волята си за живот и не се е самоубил. Елисавета би могла да продължи да живее със спомена за сръбския пленник, но тя избира да сложи край на живота си. Решение, взето поради липса на нравствена сила. Като се самоубива, Лиза предава паметта на Иво, защото заедно с нея умира споменът за него.

     Войната е едно от най-безсмислените събития в човешкия живот. Тя сее ужас и разруха. Но сред ужасите на войната, когато хората се избиват, може да се появи любов. Малко любов, която да върне вярата в доброто и да даде смисъл на човешкия живот.