Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Дон Кихот и Санчо Панса- контраст и еднаквост (ЛИС)

Дон Кихот и Санчо Панса- контраст и еднаквост (ЛИС)
Оценка: / 307
СлабОтличен 
Автор Велина Попова   

 

     Дон Кихот и Санчо Панса са герои, станали символ на вечната вяра в доброто и стремежа към справедливост. Няколко века двамата странстват в съзнанието и в живота на читателя.

    Рицарят и неговият оръженосец са напълно противоположни. Контрастът е не само в тяхната външност, но и в разбиранията им. Дон Кихот е обеднелият идалго с богат дух, докато Санчо Панса е пресметливият селянин. Въпреки различията си героите са еднакви по отношение на своята доброта. По време на пътуването си те се сближават и се променят взаимно, за да разменят ролите си в края на романа.

    Външният вид на Дон Кихот ярко контрастира с този на Санчо Панса. Идалгото е „на  около петдесет години, як, но мършав, със съсухрено лице”. Портретната му характеристика ни насочва към душевността на героя. Дон Кихот притежава чертите на човек, богат духовно, но подложен на лишения. За разлика от него Санчо Панса е нисък и пълен. Конят на Дон Кихот и магарето на неговия оръженосец приличат на своите стопани. Росинант е на години, повече от „куартите в един реал”, но за стопанина си е „по-съвършен от Буцефал на Александър Македонски”. В сравнението с историческата личност се долавя иронията на Сервантес. Името на животното също не е избрано случайно. Росинант означава кон, който преди е бил обикновен, а сега стои над всички други- име „възвишено, звучно, многозначително”. Редом с Дон Кихот и Росинант е Санчо Панса, възседнал своето магаре Сивчо. Магарето и неговото име подчертават принадлежността на оръженосеца към хората от третото съсловие.

     В контраст са идеалите на двамата герои. По различни причини Дон Кихот и Санчо Панса поемат по пътя на рицарството. Основният мотив на обеднелия идалго е „да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правата на онеправданите”. За неговия спътник е важно да осигури зестра на трите си дъщери, а и да стане губернатор на острова, обещан от Дон Кихот. Идалгото се побърква заради четене на рицарски романи, а помощникът му дори не знае да чете и пише.

     С духовните ценности е свързана лудостта на странстващия рицар. Тя определя поведението му- героят живее в нереален свят. В своите действия Дон Кихот се уповава на духовното, но остава „сляп” за външните материални обекти. В съзнанието му реалното  се смесва с въображаемото. Сякаш попаднал във вълшебна приказка, идалгото вижда хана като замък, вятърните мелници като опасни великани, стадата овце и кози като воюващи армии, жените „дел партидо” като благородни девици. Героят възприема външния свят като децата, които не познават проявленията на злото.

     Санчо Панса е здравият разум, връзката между господаря си и реалния свят. Той е този, който се опитва да накара Дон Кихот да слезе на земята и да види нещата от истинската им страна. В повечето случаи гласът на Санчо остава нечут. Оръженосецът често става изкупителна жертва на неблагоразумието на своя господар. В глава XVII на първа част група търговци подхвърлят Санчо Панса в одеало, както се прави с кучета през дните на карнавала”. В своя път към доброто рицарят и оръженосецът му често остават губещата страна, а единствената им награда е грубото и пренебрежително отношение на околните.

     Въпреки обидите и побоите Дон Кихот не губи своите идеали. Речта пред козарите изразява носталгията на героя към отминалите ценности. В нея той очертава семантичната  опозиция  минало- настояще. „Златен век” е било преди, когато хората не са знаели „твое” и „мое”. Природната картина, която идалгото обрисува, ни напомня за Райската градина. Райски е бил животът на хората, когато „са царували мир, разбирателство и сговор”, когато не са съществували „лъжа, измама и злоба”, „корист и пристрастие”. Рицарят на печалния образ живее в „отвратително време”, когато духовните ценности са превърнати в отживелица. А именно те трябва да съществуват винаги, защото без тях човешкият живот губи смисъл.

     За разлика от своя господар, Санчо Панса по-лесно се отказва да защитава духовните ценности. Оръженосецът разбира ясно какъв може да бъде изходът от поредната славна битка с неправдата („нито съм мислил, нито мисля да стана странстващ рицар, а във всички наши битки най-много си патя аз”). В действията си оръженосецът се води от своя прагматизъм. Докато Дон Кихот взима ненужния вече бръснарски леген ( представяйки си , че е шлемът на Мамбрино), за неговия спътник е по-важно да вземе товара на избягалия бръснар. Санчо Панса действа прагматично, докато „управлява” остров Баратария. Героят не изгубва своето човешко достойнство, макар и мамен от херцога и херцогинята. В моменти, когато трябва да изпълни своите задължения на съдия, той смайва благородниците с хитри решения и неочаквани ходове и показва мъдрост, съобразителност и развито чувство за справедливост.

    Постепенно, по време на своето пътуване, Дон Кихот и Санчо Панса се сближават. Когато пътува, човек среща нови хора и като се сравни с тях, достига до самопознанието. Образът на пътника е често срещан в световната литература. Ярки примери са Одисей, Язон и аргонавтите, Тезей, Херкулес- едни от най-известните герои на античната литература. Също като тях Дон Кихот и Санчо Панса посещават различни места, и въпреки че не извършват славни подвизи, се променят взаимно. Между тях възниква силно приятелство. След дългите разговори, които водят двамата, думите на рицаря докосват душата на неговия оръженосец. Най-силното оръжие на Дон Кихот са неговите думи. Времето на рицарството е отдавна отминало и рицарските доспехи не внушават уважение. Но с идеите си, намерили отражение в словото му, идалгото променя характера на своя оръженосец. Санчо възприема тези идеи. Не е вече същият пресметлив селянин, а помъдрял и духовно извисен мъж. Съжаление у него буди съдбата на каторжниците. Малко по малко той запреличва на своя господар.

   Съветите на Дон Кихот към бъдещия губернатор са своеобразен нравствен кодекс. Невъзможно е върху Санчо Панса да не повлияят думи, които се отнасят до неговия произход („Гордей се, Санчо със скромността на твоя произход и не се срамувай да казваш, че си селянин”). Образните сравнения, които Дон Кихот прави („като жабата, която искала да стигне вола”, „като паун с разперена опашка”), са сякаш взети от речника на Санчо, за да може оръженосецът  да разбере по-лесно. Идалгото съветва спътника си да бъде „по-скоро смирен праведник, отколкото надменен грешник”, чийто жезъл се огъва не „под бремето на даровете, а под тежестта на състраданието”. Дон Кихот показва на своя оръженосец не само как да бъде достоен владетел, но и го научава на обноски. В наставленията си рицарят използва примери от историята (Катон, Юлий Цезар), което би било твърде нехарактерно за човек с психично разстройство.

   Тъжно завършва управлението на Санчо. Противно на очакванията на шегобийците, героят доказва, че е научил един много важен урок от Дон Кихот- как да излиза с достойнство от сложни ситуации. Господин Панса е осъзнал  мястото си в обществото.Както казва самият той, „добре си е жабата в гьола”. Откъснат от своя свят, Санчо копнее отново да се върне там, където е свободен.

    За свободата говори Дон Кихот, след като той и оръженосецът му се измъкват от замъка: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта може и трябва да се жертва  животът…” Думите на рицаря звучат като изречени от борец за свобода. Дон Кихот е като „лудите глави” на революционерите от „Записки по българските въстания”, тези луди, за които чорбаджи Марко от романа „Под игото” възкликва: „Лудите! Лудите! Те да са живи! Те ще спасят света!”. Общото между всички тези луди е стремежът към свобода във всичките ѝ измерения.

    Не като луд завършва живота си Дон Кихот. Победен от бакалавъра Самсон Караско, идалгото се връща обратно в суровата действителност. Свършва приказката за Дон Кихот. Нищо не може да върне желанието на рицаря за живот, дори увещанията на Санчо. Бедният оръженосец напразно се опитва да запали отново искрата в душата на Дон Кихот („Защото най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят дните”). Всякаква лудост е напуснала вече Дон Кихот. Последното му решение е много обикновено и предвидимо- племенницата му да получи наследство само ако се омъжи за някого, който не знае какво е рицарски роман.

    Идалгото умира не като Дон Кихот, а като Алфонсо  Кехана Добрия. Той не загива в славна битка, а умира в леглото си и в действителност не извършва подвизи, но прави  все пак добри дела. Желанието и стремежът към добро са по важни от стореното добро. Дон Кихот прави поне едно добро дело- духовната промяна на Санчо Панса. В края на романа, както и  в началото, отново има контраст между двамата герои- идалгото излиза от унеса, в който е изпаднал, докато неговият оръженосец е жаден за приключения. Пресметливият селянин става духовният наследник на Дон Кихот. Този, който преди  тръгва на път от материални съображения, сега е готов да продължи делото от благородни подбуди. Той се превръща в новия Дон Кихот.

   Рицарят и неговият оръженосец са твърде контрастни, но същевременно и еднакви образи. Двамата герои доказват, че борбата за добро може да изглежда обречена, но вяра в доброто винаги ще има.