Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Копненията и скиталчествата на духа в лириката на Яворов (ЛИС)

Копненията и скиталчествата на духа в лириката на Яворов (ЛИС)
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Виолета Димитрова   

 

Лириката на Пейо Яворов в своеобразна опоетизация на житейския път на твореца. Предшественик, спрямо френския символизъм (Рембо, Берлен, Бодлер), Яворов продължава модернизма в плана на индивидуализма и психологическия реализъм. Но копненията на човешкия дух и последвалите скиталчества в идейно-тематичното ядро на Яворовата поезия, усложняват художествения модел и го претворяват в символизъм с особен, индивидуален, български знак.

Поетическият акцент е поставен върху човешката душа, номинирана като основна екзистенциална единица. Водеща характеристика на душевността са полюсните чувства  (вяра и отчаяние; любов и омраза; разум и ирационализъм).

Противоречието  в душата на Аз-а е осмислено като изначално. Поетическото решение е видяно в обединението на конфликта и понататъшното му дуалистично разгръщане. Но висшите копнения на лирическия герой и неговата чувствителна, ранима душа стават предпоставка за скиталчествата на Аз-а. Неудовлетвореният човешки дух продължава да преследва идеалите не само отвъд живота – в смъртта, но и отвъд смъртта. И макар всяка сакрална цел да се превръща в пореден художествен проблем, лириката на Яворов съдържа оптимистичен идеен заряд. Позитивизмът се внушава чрез себетърсачествата на духа и непрекъснато развиващият се хуманизъм.

Темата за копненията и скиталчествата на човешката духовна енергия, е внушена и като идея посредством художествения модел. Новаторство в Яворовата поезия се явява музикалността на стиха, следствие на изключителния гений на лирика. Така наред с традиционните поетически изразни средства се въплътяват и модернистичните художествени похвати и се изгражда детайлно психологизиран образ на дълбоко трагичния Яворов човек.

Лирическият герой от Яворовата поезия отразява нравствената същност на поета – чувствителен, раним, с изключително чувство за дълг и афинитет към истинността. Важно е да се отбележе, че страданието и самотата са изначални в живота на Аз-а. Всъщност оттук произлиза и вътрешното противоречие, което опорочава идеалите и подтиква към процес на себенамиране.

Семейството е внушено като екзистенциална опора за поетическия персонаж. Но утвърдените родово-патриархални закони възпират дълга на човека към обществото. Ето как душевните противоречия се настаняват трайно в същността на Аз-а и стават предпоставка за скиталчествата му.

Лирическите изповеди „Напразно, майко” и „На сестра ми” са своеобразен монолог на Яворовия човек. Словесният изказ, насочен към най-близките същества – майката и сестрата, е проява на хуманистичната същност на Аз-а. Героят се отдалечава от родовия корен, мотивиран от грижата за роднините си. Вътрешното страдание е непосилно и поетическият персонаж желае да избегне болката на майка си и сестра си. Но от друга страна героят се отдалечава, воден от нравствения дълг към социума.

Интересна е паравръзката между двете лирически творби. „Напразно, майко” смислово кореспондира с „На сестра ми” по идеята за родовите начала. Майката е определена като „немилостивата оназ”, а Богът, олицетворение на бащата, е внушен като „светъл всевиновник”. Водещата поетическа инвенция е видяна чрез функцията на двамата родители, които дават живот, но и обричат духа на вечни страдания.

В житейския си път, Пейо Яворов също преминава през процеса на себетърсачества. Един от спасителните изходи поетът открива чрез основаването на първата социалистическа дружинка в родния Чирпан. Социализмът  е възприет в концепцията на философското учение в плана на християнските добродетели (братство, хуманизъм и т.н.). Но разочарованието настъпва не след дълго, копнежите остават отново недостижими, а скиталчествата продължават своя ход.

Стихотворението „На един песимист” представя мъката и болката на лирическия говорител към тежката народна участ. Художественото пространство е изпълнено с образи-символи на робската действителност, добре познати от Ботевото творчество („хомот”, „окови”). На фона на националната драма, поетическата критика е насочена към интелигента-псевдопатриот. Творческото наставление, съотнесено към Аз-а:

Иди, иди, при него  - лъчата всепобедна

На знанията твои – в тъмата непрогледна, там нека възспяй!

е израз на безпределната любов към народа, от страна на лирическия говорител. Аз-ът се стреми както към душевна хармония, така и към покой и идилия в национален план. Но вътрешното противоречие отдава своите рефлексии в социалните взаимоотношения. Въпреки това, лирическият герой продължава да следва копненията си и да милее за общественото благополучие.

            Емоционалната душа на поетическия говорител с прискърбие наблюдава народната участ, олицетворена в художествения образ на Сизиф от едноименото  стихотворение. Камъкът е знак за непосилното свръхстрадание, наложено за наказание от Олимп. Високият връх също има важна смислова функция. Той символизира съсредоточената власт, наблюдаваща от високо народната тегоба. Тематичното ядро съдържа оптимистичен характер, внушен чрез реторичния въпрос:

„Сизиф скала повдига? Къде ли ще помери?”,

но смисловото поле внушава трагичната развръзка за вечното страдание. Ролята на народа осъществява интервръзка с Вазовото стихотворение „Векът”. В образа на Сизиф или на гладиатор, народното тяло винаги е обречено от властващите на мъка и унижение.

Хуманистичната същност на Яворов го подтиква да се запознае отблизо със селската проблематика. Този акт засилва още повече вътрешния конфликт и естественото душевно противоречие се внушава в по-голяма степен и в поезията на твореца. А скиталчествата освен душевни се превръщат и в реално физически в реалния път на лирика.

Поемата „Градушка” представя сблъсъка между човека и природните стихии. Интересно в композиционно отношение е стесняването на художественото пространство от „една, че две, че три години”, през сезонната цикличност на една година до денонощието. Поетическият похват е използван с цел да се засили напрежението и да се усили чувството на страдание. Изложението всъщност е удължена експозиция, а кулминацията съвпада с трагичната развръзка. Експресионистичното изображение на природната картина, подсилено чрез алитерация на звуковите съгласни г и гр (гръм, трясък) представя покусените житейски надежди на българския селянин.

Скиталчествата на Аз-а са причина за формиране на ново, модернистично възприятие на представата за Родината, в плана на художествения модел – символизъм с особен български знак. Голямата разлика, между Яворов и френските символисти, е в българския идеен оптимизъм на Яворовата лирика. В това отношение поетът Николай Лилиев дава пълноценна характеристика за Яворов: „Вън от света, но не и от човечеството”. Следователно копненията биват унищожавани, но силният дух на Аз-а продължава да следва идеалите си.

Философско-лирическото стихотворение „Родина” поставя проблема за безпределната обич на героя към родната страна и липсата на взаимно споделяне на чувството. Позицията на Аз-а утвърждава представите за Родината, но не в материалните знаци (границите, пръстта), а в духовните полета на човека. Реторичният въпрос:

Къде си ти, къде, Родино моя?

внушава поредния загубен копнеж, но душата отново остава несломена.

            Участието на Яворов в Илинденско-Преображенското въстание довежда до временна хармония за поета и застой на скиталчествата. Този период от живота на твореца е ярко отразен в очерка за Гоце Делчев; стихотворенията „Хайдушки песни” и поетическите мемоари „Хайдушки копнения”.

            Противоречивата душа на Яворовия човек продължава да търси реализация на идеалите, но не само отвъд живота – смъртта, но и отвъд смъртта. В този смисъл копнежите продължават да съпътстват героя и да бъдат негов стимул по пътя на себенамирането.

            Въображението на Аз-а открива множество пространства, в които се дава възможност за изява на творческия дух. Поемата „Нощ”, която излиза през 1901 година, представя съзнанието на героя на границата на две пространства, между живота и смъртта, реалността и съновидението.

Поетическата клетва:

 С кръвта си кръст ще начертая!

е израз на хуманизма на Аз-а, стигащ до висш алтруизъм. В този смисъл Васил Пундев споделя, че само двама български поети са страдали истински. Но ако Ботев отдава тленното в името на народното тяло, то Яворов жертва душата, за да спаси универсалния човешки дух, по подобие на Христовото разпятие.

Символистът споделя, че трудно минава „моста на декаденството”, който се явява своеобразен път към „нова религия”. Скиталчествата на духа продължават своя ход и в зрялата лирика на твореца, но с голяма разлика в положителния идеен план.

            Програмната творба „Песен на песента ми” заявява имено тази позиция на лирическия говорител. Творчеството е внушено като процес на „горене”. В него поетът влага сърцето и душата си и достига до житейската формулировка:

че няма зло, страдание, живот,

Вън от сърцето ми – кивот.

Изконните, сакрални човешки ценности са съхранени чрез човешкия дух и посредсвом фантазията и множествеността на световете се дава възможност за реализация на копнежите.

Любовната лирика на Яворов е пропита от творческите противоречия на човека-поет. Жената-ангел и нейният антипод – жената-демон са предпоставка за нови лутания на духа и стремежи към себетърсачество.

Стихотворението „Сенки” задава вечната драма между мъжа и жената, оприличени на сенки и обречени завинаги да бъдат отделени. Но на физическата раздяла се отговаря с позитивната идея за духовното сближаване, утвърдено и в Дебеляновата елегия „Аз искам да те помня все така”.

Яворов намира екзистенциалните опори в творчеството („Чудак”), във вечния стремеж към съвършенство, въпреки житейските несгоди („Аз страдам”), и дори в смъртта и пространствата отвъд нея („Угасна слънце”).

Художественият модел допринася за психологизацията на Яворовия човек по пътя му към себенамиране. Единният и противоречив душевен свят е пълноценно изразен чрез метафорите на раздвоението („Ледена стена”).

Поетическият завет към бъдещите поколения, творецът отправя от текстовото пространство на философско-интелектуалното стихотворение „В часа на синята мъгла”.

Яворов остава запомнен в българската поезия като най-трагичната личност, но в същността си творчеството му е оптимистично. Позитивизмът се внушава чрез непрекъснато развиващия се хуманизъм, който макар и нереализиран в настоящата действителност, е израз на изключителна сила, мъжество и вечност на човешкия дух.