Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Интерпретация на поемата „Септември”

Интерпретация на поемата „Септември”
Оценка: / 11
СлабОтличен 
Автор Виолета Димитрова   

 

Водещият художествен конфликт в поемата „Септември” се представя от опорочения и жесток свят на настоящата действителност и отприщената стихия на Доброто като инстинкт за самосъхранение. Мотивите за експлоатирания народ и бездушните държавни механизми продопределя разрушението на този свят и съграждането на нов житейски план, изпълнен с качествено различни характеристики. Реалите, които обитават героите неминуемо са изпълнени с присъствието на злото, което се открива още от архетипите на Стария свят. Ето защо се оказват неотложни двата процеса на погром и прогрес, действащи едновременно.

По този начин чрез духовното израстване на тълпите се достига до идеята за интуицията и чувството-памет, внушени като екзистенциални опори за човека-творец на собствената си съдба и на историята. Интересно е да се отбележе, че за първи път в българската литература идеята за човешката душа е социален резултат, неизменна част от тялото. Това прозрение на твореца довежда до множество трансформации на личността, ситуирана в социума (рационалното измества ирационалното докато се стигне до взривяване на мъртвия разум и до превес на първичните инстинкти).

В експозицията на „Септември” е въведен образът на майката-хищница, в която плодът (човечеството) е мъртъв в самата утроба. Всъщност така се интерпретира идеята за опорочаване на настоящия свят още от неговото сътворение.

Синтактичното нарушение в композиционно отношение (глаголът е в края на поетическото изречение) също предава инвенцията за неправилно устроената действителност на съществуване. Фрагментарният изказ състоящ се от съществителни и прилагателни имена представя външна статика на действието и изключителна вътрешна динамика. Биосоциалната характеристика на живота представя колективния устрем на героите. Движението е видяно отгоре надолу чрез местата, откъдето идват тълпите. Ругателната образност („боси, „сакати”...) не цели да разруши позитивния образ на народа, познат от творчеството на Вазов и Ботев. Неочаквано лирическият говорител е предпочел грозната истина пред красивата лъжа. Но целта за сътворение на новата история, както  в национален, така и в универсален план придава особена магнетичност на тълпите. Техните оръдия на труда („вили”, „мотики”, „търнокопи”) се превръщат в оръжия срещу жестоката социална и човешка позиция. Курсивът „НАРОД” привлича погледа чрез графическия изглед и поставя акцента върху обединените и мобилизирани сили в името на висшата кауза за пресътворение на света.

Новаторско решение в творчеството на Гео Милев е утвърждаването на идеята за душата като социално понятие. Образът на народната душа и трансформациите, настъпващи в нея са в смисловото поле на втората част на „Септември”. Антитезата „Слънчогледите погледнаха слънцето!” – „Слънчогледите паднаха в прах.”, проследява пробуждането на героите. Те са се осъзнали и са се отказали от наизустения и манипулиран от държавните институции начин на живот.

Постигнатото духовно израстване поставя началото на края. Различният човек, познал в себе си твореца, е готов на саможертва в името на висшия идеал за качествено нов начин на живот.

Човешките възможности са съизмерими с висшите небесни сили. Като доказателство за това твърдение лирическият говорител непоколебимо възкликва: „Глас народен; глас божи!” „Пробуденото” народно тяло (мотив добре познат от Ботевата „Елегия”) е неспособно да търпи повече социалния ад. Клетвата в смъртта е израз на жертвоготовността на героите устремени към намиране на изгубената земя-рай „Ханаан” и „СВОБОДАТА”. Народното страдание не поражда отчаяние, а вяра в собствените сили. Глаголите, „Вярваме! Знаем! Желаем го!”, поставени в една смислова редица символизират колективното съзнание и себепознание. Героите се явяват създатели на новата история, богове на собствената си съдба.

Мотивът за варварството като облагородяваща сила е разгърнат в сблъсъка между „цвета на народа” и експлоатираните труженици. Вниквайки в идейното равнище се утвърждава идеята, че варварството цивилизова, а цивилизацията оварварява. Елитът, графично отделен в скоби („таланти, оратори, гении, съдържатели на локали”) се оказва част от народа, но извън неговите екзистенциални стремежи. Истинските творци на историята всъщност са „простите и награмотните”. Те не притежават изключителни способности и необятни знания, но имат нещо по-ценно – интуицията. Първичният инстинкт се явява съхранителна защита, която отключва страха и потиква човека към разруха, но и към градеж на нов свят.

Ролята на човека в историята на света в поемата „Септември” е знаменателна. Според критиката героичният подвиг на човечеството е представен от възходящата синосуида 1-6 композиционна част, а погромът е разгърнат като художествен мотив от осма до единадесета част посредством низходяща синосуида.

Кулминацията „Започва трагедията!” носи амбивалентно значение. Веднъж тя се възприема с оптимистично настроение, което е изпълнено с вълнения за новия хармоничен свят. Но наред с тази представа идва и предчувствието за унищожение на светлите мечти и човешките животи.

В поетическото изложение на „Септември” започват да се появяват образите на злото, които отвръщат на народния гняв. Сблъсъкът прераства в гражданска война между социума и държавните механизми. Констатацията „Отечеството е в опасност!” и реторичният въпрос ”Прекрасно – но що  е Отечество?” са поетически израз на провокация срещу цинизма на институционалните сфери. Злото е представено в образа на бездушна, статична гилотина, поглъщаща безмилостно човешки животи.

Двойната употреба на поетическата информация: „Първите паднаха в кърви” носи както оптимистичен заряд (че последните ще станат първи), така и песимистичен (свързан с представата за разгром на народния идеал). Но какъвто и да е изходът ролята на човека в историята на света се явява изключително важна и съдбовна за по-нанатъшния ход на житейско развитие.

Прегледът към света и историята в поемата „Септември” се извършва според изискванията на художествения модел – експресионизъм. За Гео Милев представата за истинско изкуство се свързва с идеята да се търси „есенцията на нещата”. Този поетически принцип се наблюдава в композиционното структуриране на „Септември”.

В епическата сцена на сблъсъка между образите на злото (артилерия, кавалерия, пехота) и на народа се забелязва неравностойна борба. Възклицанието „Всеки да си спасява живота!” е израз на излъганите надежди (героите са очаквали срещу тях да застанат хора, а не бездушни машини), но и проява на хуманизъм. В този критичен момент се мисли както за собствения, така и за живота на другия. Ето как един стих предизвиква множество асоциации и дава възможност на възприемателското съзнание за разнообразни интерпретации.

В развитието на поетическата линия възлов момент се явява въвеждането на художествения образ на поп Андрей. Героят е проявление както на индивидуалната стихийна страст, така и на универсалния човешки устрем към различна екзистенциална среда. Изграден като гранитен, монументален образ поп Андрей предизвиква чувство на респект. Неговите действия и поведение са израз на изключителната роля на човека в историята на света.

Низходящата градация в екстериорното изображение („стълб, палач, капитан, въже”) е противопоставена на величествената осанка на свещеника на фона на Балкана и Небето. Чрез този поетически похват се принизяват държавните представители и дори природните елементи, за да се утвърди една достойна за възхищение личност. Хвърлената „граната в храма” е израз на свещен гняв и не е ирационалност спрямо носения кръст на гърдите, символ на вярата в новата религия. Тук за първи път се споменава злото поименно („Сатаната”) и стремежът за разрушение се усилва все повече.

Интересно за наблюдение е поведението на поп Андрей в различните социални ситуации. По отношение на настоящето героят е хладнокръвен, безстрастен („спокоен като гранит”), но във връзка с основополагащия се нов свят е дързък, смел и безкомпромисен („впил поглед...в градущето”). Така се обяснява поетическото решение за амбивалентно изображение на поп-Андреевата смърт. Тя е внушена и като краен реализъм на физическия край („увисна / език между зъбите стиснал”), и като романтика на нравствената характеристика („велик / сюблимен /непостижим”).

Изключителността на „Септември” се състои от обединяването на различните творчески етапи от живота на Гео Милев и от моментите в сътворението на света. Композиционното развитие е динамично; изпълнено с множество трансформации, но целта за качествено нов живот се съхранява докрай.

В лирическия развой на събитията се забелязва промяна в образа на майката-земя. Изпитала родилните мъки („Кървата пот / изби по гърба на земята”), територията вече е представена в живототворящо изображение. И макар трагичният пейзаж, съпътстван от бурята и гарваните, да внушава трагично предчувствие, то преобърнатите фалшиви екзистенциални представи придават оптимизъм в текста.

Но безизходното положение за въстаниците става все по-осезаемо. Всевластната смърт обхваща художественото пространство. Червената цветова образност се засилва все повече. Разрушена е основната социална единица - семейството („братът прострелян / бащата – обесен / сестрата – обезчестена”).

На фона на ужасяващите епически сцени цинично прозвучава военният марш, текстово допълнен от Гео Милев и останал с поправката в обществената памет и днес:

Шуми Марица

Окървавена...

Ето как един кратък творчески акт, продиктуван от голяма човечност и съпричастност към съдбата на другите остава емблематичен за българската литературна история. Така и действията на септемврийци остават паметни за човешкия род.

Настъпилата тишина ознаменува победното принизяване на божествения образ:

Кървав на боговете курбан.

Човекът творец поема съдбата  в свои ръце.

В развръзката на поемата „Септември” лирическият говорител убедително заявява:

Всичко писано от философи и поети –

Ще се сбъдне!

Утвърждаването на интелектуалците не е случайно. Именно философите и поетите са единствените, които изразяват народната вяра и висшите героически стремежи.

Отхвърлено е наизустеното минало, олицетворено най-ярко чрез образа на воина Ахил. А човешкият съд търси отговорност от събирателния образ на Бога, допуснал несправедливостта на земята.

Поетическия оптимизъм за хармонично бъдеще:

Септември ще бъде май!

Човешкият живот

ще бъде един безконечен възход!

е допълнен от идеята за моралните гаранции на чувството-памет. По този начин се изпълнява заветния идеал за нов, хармоничен живот.

Графическите акценти в поемата „НАРОД”, „СВОБОДЕН”, „ПОГРОМ” и „ДОЛУ БОГ”представят етапите на разруха и градеж, и основната концептуална идея, в която човекът заема водеща роля в пресътворяването на световната история.

Поемата „Септември” се превръща в своеобразна поетическа ревизия на света като наред с проблемите се задава и художественото виждане за философски решения. Експресионистичният модел допринася за вариативноста на интерпретацията, в която човекът диктува подредбата на житейското пространство.