Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow От страдание към себепознание в лириката на Пенчо Славейков (ЛИС)

От страдание към себепознание в лириката на Пенчо Славейков (ЛИС)
Оценка: / 6
СлабОтличен 
Автор Виолета Димитрова   

 

„Непоправим оптимист” е самоопределението на човека-творец Пенчо Славейков. Драмата на живота му не само не го сломява духом, но го стимулира да развие божествената си дарба, за да може днес името му да се свързва с класиците на българската поезия. Модернист в плана на индивидуализма и психологическия реализъм поетът-философ акцентира върху универсалните, екзистенциални човешки проблеми и пътя на човешката душа от страдание към себепознание.

Физическата болка, утвърдена като пречистваща душевността сила, е основен мотив в лириката на Пенчо Славейков. За мислителя-поет катарзисът е наизменна част от човешкото съществуване. Процесът е внушен като път към себепознанието.

Художественият конфликт в Славейковото творчество е представен от сблъсъка между личността и социума. Грехът на душата в земния й път се поражда именно от противоречието на индивида с външния свят - тълпата. Решението на идейно ниво се свързва със страданието, което от своя страна е начин за постигане на хормония между съвестта и съзнанието на героите. Опорните точки в живота Славейков вижда в природата, творчеството и душата като вечни стойности.

Темата за страданието към себепознание е внушена и като идея чрез художествените изразни средства. Усложненият синтаксис, богатството от метафори, алерогии, освен че представят идейно-тематичното ядро на лирическите творби се свързват и с концептуалния замисъл на цялото Славейково творчество. Поетът смята, че божествената му дарба не е за масова потребност. Лириката на философа е предназначена за избрани среди, които имат сходна на неговата съдба и вникват в дълбокия замисъл на творчеството му.

Възприемането на смъртта като естествен завършек на земното човешко съществуване е водещ художествен мотив в лириката на Пенчо Славейков. Фолософските му възгледи се свързват с идеята за земния живот – процес на подготовка за небесния. Ако мисията за постигане на душевна хармония е успешна, то човекът се обезсмъртява чрез полета на душата си. Но в случай на неуспешно изпълнен житейски план, героят е обречен на земни страдания, докато не достигне до себепознанието.

Пенчо Славейков използва конкретно националния декор за поставяне на универсално-екзистенциални човешки проблеми. Ключов мотив е страданието на героите, което разкрива богатата им душевност и ги отвежда в пределите на вечността.

Фолклорът е в основата на Славейковото самобитно, оригинално творчество. В него са събрани безброй български съдби, които формират националният дух на страната ни. От древни времена човекът е подложен на страдания, но те не го сломяват, а само каляват устойчивостта му. Поетът се опира на народното творчество и в родните архетипи открива европейските ценностни характеристики на модерното съвремие.

Поемата „Ралица” е изключителна в своята същност не само чрез сюжетното си действие, но и с детайлно психологизирания художествен образ на българската девойка. Творбата напомня за „Изворът на Белоногата” на бащата – Петко Славейков. И наистина се открива сходство в концептуалните основи – и в двете поеми централният образ е отреден на женското начало, а конфликтът е представен от сблъсъка на свое и чуждо. Но голямата разлика се долавя в прокараните модернистички идеи от Пенчо Славейков, израз на новаторство в българската литература.

Модерното виждане за литературно творчество се открива още в самото начало на поемата „Ралица”. Читателската представа за облика на Ралица се изгражда посредством отделни и ограничени количествено образни детайли. Красотата на девойката е изградена чрез символите на нощта и деня. За нейния семеен произход е споменато, че  е сираче от малка. Ето тук се вижда страданието, което творецът Славейков и съдбата отреждат на художествените персонажи. Мъката съпътства човешкото съществуване от ранна детска възраст, както в действителност се случва с  Пенчо Славейков (преломният момент в живота на лирика е, когато 12 годишен заспива на брега на Марица). Но мотивът за страданието е внушен с представите за съзидателна сила. То не  е попречило на Ралица да се утвърди като най-личната мома в селото. Героинята е постигнала душевна хармония и сюжетното действие разглежда апогея на щастието й – сватбата с любовта на живота й – Иво.

С появата на Стоичко Влаха обаче, Ралица е поставена в критична ситуация. Пленен от красотата на българската девойка и срещнал категоричния отказ на Ралица, Стоичко стига до престъплението. Убийството на Иво е факт в рамките на сюжета, но по-интригуващо е поведението на неговата жена. Героинята остава „несломена с ненадломено сърце”. Следвайки теорията на Шопенхауер „Светът като воля” се достига до извода, че българката избира силата като път в живота. Ралица надмогва страдението и се превръща в нравствена победителка в плана на социалния (беден-богат) и в универсалния (свободния избор и потисничеството) конфликт.

Любовта е водещ художествен мотив в лириката на Славейков. Чувството е представено в амбивалетно измерение. В „Ралица” обичта е осъзната опора в живота, водеща към себепознание и безсмъртие на духа. Но в поемата „Бойко” едноименният герой преживява любовта като страдание, което разрушава нормалния ритъм на съществуване на семейството му. Измяната на Неда унищожава физически майстора-бъчвар, а изневярата към съпруга й заличава идеала за красота на Бойко, а с него са погубени и плътта, и душата. Комплексна е вината, в следствие от грешките: на майката, взела чуждо решение, и на Райка, която се опитва да възстанови образа на мъжа си такъв, какъвто тя не го познава. Във финала на поемата душата на Бойко се възражда за живот с високата цена от погубените съдби на майката, съпругата и детето му, но и за нови страдания – път към себепознанието.

Универсалните проблеми на човека са идейно-тематичното ядро на философските творби на Пенчо Славейков. Концепцията на лирика за ролята на земния живот, съпътстван неизменно от страданието и водещ към безсмъртие на душата се превръща в значим мотив за творчеството му. Изобразявайки съдбата на световно доказали се личности (Бетовен; Шели, Микеланджело), поетът открива техните качествени характеристики (жизненост, устойчивост) в образа на националния дух.

Диалогът на Микеланджело с неговото творение („Микеланджело”) е своеобразен пример за трудния път, изпълнен с множество противоречия, през които творецът е обречен да премине. Героят се колебае като „син некадърен на нещастно време”, но изстраданият отговор е изведен като филмова сентенция в края на художествения текст: „Мойсее говори и истината във времето пренес!” Репликата на Микеланджело сама по себе си утвърждава смисъла на творчеството му, което ще пребъде дори и след смъртта му. А с това прозрение за безсмъртие на душата се доказва постигнатото себепознание, плод на безброй страдания.

Темата за физическата и душевна мъка се открива и в „Cis moll”. Философската творба представя кризата, в коята изпада Бетовен при загубата на слуха си. Противопоставянето на художествените топоси – вътре в стаята и природата извън нея, е аналогично на двуумението на героя между живота и смъртта. Физическият недъг нарушава нормалния ритъм на живот, но едновременно с това развива духовната сетивност на героя. Бетовен е способен да сложи край на живота си, но божествената дарба го задължава да завърши земната си мисия и едва тогава духът да се пренесе в небесното царство. Жизнеността и устойчивостта на гения му дават сила за живот, чрез която да преодолее физическото страдание и да утвърди името си наред със световно известните композитори. Постигайки хармония между душа и тяло, Бетовен престава да бъде в конфликт със самия себе си и достига безсмъртието на великия си дух.

Темата за мъката и себенамирането на човека е внушена като идея и чрез художествените изразни средства. Всъщност много от идеите на Славейков са добре познати от творчеството на Вазов, но голямата разлика е пътят, по който се стига до тях. Славейков е първият модернист, който в плана на индивидуализма и психологическия реализъм достига до творческия замисъл за страданието към себепознание.

Историческите творби на поета разкриват мъките, следствие на петвековното робство. Но не националното е поставено  на вниманието на читателите, а индивидуалното - вътрешните противоречия на боеца за свобода на народния дух. Много страдание е изживяла българската душа, но Освобождението на Родината е наградата за дългите години на потисничество и кръвожадно насилие. Цикълът „Харамии” 1, 2 и 3 представя съответно завръщането на харамията от чужбина, участието му в битките ( не батално, а психологически изразено) и самопораждането на дух от окованото, пленено тяло. Дългият път на себепознание обезсмъртява както българските воини, така и святото им дело. Цената е висока, но идеалът за свобода си заслужава, защото потисничеството не е проектирано само върху образа на народа, но и на индивидуалните души.

Поемата „Кървава песен” представя развоя на Априлското въстание и на фона на националната проблематика Славейков засилва вниманието върху единицата човешки живот, изпълнена с тревоги, мечти и блянове. Въстанието, видяно като фиксиран период от живота на българите, събира трепети, вълнения и нравствени извисявания, преживени от европейските народи векове наред. Динамиката на сюжетното действия внушава идеята за силата на страданието, способно да сътвори множество чувства и събития.

Пенчо Славейков опознава мъчителната страна на страданието от малък, но болката не унищожава силния му творчески дух, а го развива. Поетът достига до кулминационна точка в житейското си израстване чрез преминаването през себепознавателния процес. Така лирикът пренася духа си във вечността, а на читателите оставя богатото си творчество, разглеждащо универсалните екзистенциални човешки проблеми.