Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Моята приказка за истинското значение на думата толерантност (есе)

Моята приказка за истинското значение на думата толерантност (есе)
Оценка: / 19
СлабОтличен 
Автор Мария Менова   
- За какво се трупат всички тези хора пред този микробус? Май нещо купуват.
- Да, това е микробусът, който веднъж на всеки месец доставя пилешки продукти на производствени цени на хората от съда.
- Е, как така ги продават на улицата и то без касови бележки?! Имат ли разрешително? И как така точно пред съда и полицията?!
- О, я стига си разпитвала! Идвай бързо да се наредим. Ще си купиш всичко на половин цена и тогава лошо ли ще ти бъде...
Този разговор дочувам от две жени с доста уморен вид (май са учителки). Те плахо се присъединяват към тълпата от адвокати, съдии и служители в съда, които доволно отнасят към вкъщи пълни кашони и чанти с изгодно закупено месо.
Оставам на същата пейка с приятелите си, които разпалено спорят за някакво ново предаване по телевизията. Уж ги слушам, но същевременно съм отправила поглед към микробусчето и тълпата заинтригувани клиенти. След около половин час чакане в щастлива еуфория от добрата инвестиция, пискливият глас на момичето, което продава, прекъсва радостта на клиентите:
- А, край вече. Я да видя! Хората от съда свършиха. Приключихме за днес. Не продаваме повече!
- Ама как така? Ами ние?... – изненадано питат двете учителки, чийто разговор по-рано дочух.
- Не ме интересува! – отсича продавачката. – Ние сме дошли да направим услуга на хората от съда. За вас има магазини – ще си купите оттам.
- Там е скъпо, баба. Пък пенсиите ни са малки! – казват няколко бабички, които стоят зад жените и стискат по една десетолевка, пресмятайки колко много месо ще си купят с нея.
- Като е скъпо няма да си купите! Казах, приключваме и затваряме. – и момичето наперено се врътва и тръшва вратата на колата пред изненаданите погледи на бедните хора. Благата са само за онези, които имат властта да ги притежават! Обикновеният човек няма право на тях и ако случайно някога си позволи да се надява, че ще ги има, все ще се намери някоя друга надменна продавачка и някоя врата, която да бъде хлопната пред надеждите му. Човечност и толерантност ли?...
Имало едно време едни измислени хора, които живели в една измислена държава, където всичко било изкуствено – и улиците, и къщите, и цветята. Само чувствата били истински. Но в този нов свят, който хората си измислили, нямало ни завист, ни омраза, ни злина. Този свят бил чист и съвършен. Хората живеели зад бели стени и големи прозорци, на които нямало пердета, защтото те нямало какво да крият. Животът в този свят бил хубав и лесен, защото хората умеели да го правят такъв. Те не знаели значението на думи като „бедност”, „нужда”, „нещастие”, защото всички си помагали и взаимно се подкрепяли. Измислените хора осъзнали простата философия на живота – човек е истински щастлив, когато прави другите щастливи. В този въображаем свят живели доволни и усмихнати хора – толерантни, подкрепящи се. Хора, които ти подават ръка щом имаш нужда от помощ. Хора, които високо ценят своето и чуждото щастие.
Не вярвате ли в моята приказка? Не познахте ли тези хора? Застанете пред огледалото и погледнете в него. Това сте вие, но в един друг образ. Там, в огледалния свят са вашите представи за идеалните хора – такива, каквито искате да бъдете. Там е онзи свят на илюзиите, в който всички бихме искали да живеем. В този свят няма място за груби и пискливи момичета, които затръшват вратата пред човешките копнежи. Няма място за лицемерие и егоизъм. Там грубата продавачка от моята история щеше да бъде едно момиче с добро сърце и слънчева усмивка, което умее да сбъдва мечти и да дарява хората с радост. Бедните бабички нямаше да са тези, които молят да им бъде подадена ръка и накрая разочаровани се прибират вкъщи. Те щяха да са тези, които благодарят за добрината и си тръгват усмихнати и доволни. И изобщо всичко щеше да е толкова различно и толкова по-хубаво, че историята ми дори би ви зарадвала.
Може би всички очакваха да чуят обикновените тълкувания за толерантността. Тези, към които сме толкова привикнали, че дори за секунда не се замисляме, когато изричаме. За мен обаче това е една добродетел, чужда на всички нас. Една дума, изпразнена от своето значение заради начина, по който всички я използват без да влагат нищо. Просто поредното твърдение хвърлено в пространството от някой, който може би мисли, че самозаблуждавайки се би живял по-добре. Не ни е нужно да знаем значението на думи като „толерантност”, „доверие”, „сърдечност”. Нужно е просто да ги превърнем в част от живота си. Да не се замисляме, когато трябва да проявим толерантност и сърдечност, така както не се замисляме когато си поемаме глътка въздух, когато се усмихваме на едно малко дете за да го зарадваме. На мен ми остава да вярвам, че все някога ние ще извървим един дълъг път и ще успеем да бъдем наистина толерантни, да бъдем наистина хора.