Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Бремето на предметния свят в лириката на Атанас Далчев (ЛИС)

Бремето на предметния свят в лириката на Атанас Далчев (ЛИС)
Оценка: / 27
СлабОтличен 
Автор Силвия Мирчева   

В лириката на Атанас Далчев съществува свят, лишен от истинско човешко присъствие, населен само с предмети. Те носят спомена и отражението на един живот, който някога е съществувал там, но сякаш вече е замрял и изчезнал. Поетът превръща субекта, човека, в обект, част от обстановката. Само предметите, носещи спомена за миналото, ни дават бегла представа това, което вече е потънало в прах и забрава. Заглавията на стихотворенията на Далчев са кратки и лаконични, само имена на предмети – „Прозорец”, „Коли”, „Хижи”. Самият предмет не е емоционално натоварен, но в стихотворението поетът му дава нов смисъл. Около основния предмет се натрупват други, които заедно рисуват общия пейзаж. Всички тези предмети създават чувството за спряло време, неподвижност и безизходица. Човекът, вместо да даде живот на обектите, става просто част от тях – той не живее и не чувства истински, а просто съществува, докато не потъне в прах и не изчезне, както всичко около себе си. Човешките преживявания не се описват, чувствата не са център на лирическото изображение. Чрез неподвижността на описания свят поетът внушава на читателя чувството за безизходица и обреченост. В стихотворенията „Коли” и „Старите моми” е предадена идеята за кръговрата на живота чрез два ключови образа – пътя и колелото. Животът е безкраен низ от еднакви дни, които не оставят траен спомен в душите, а само отпечатък върху лицата. Човешкият живот се асоциира с бездушните предмети, което го прави също така бездушен и обречен на забрава. Краят на пътя се вижда, колелото не спира да съ върти, но все на едно и също място, без развитие, без нови преживявания, без нещо, което да остави неизличим отпечатък. В „Старите моми” е посочен единственият изход от безкрайната скръб:

 

Ах, старите моми очакват

     накрай женихът им да дойде,

последният жених да дойде,

     и скъсе нишката надве.

Последният жених е нсъщност смъртта, чакана като единствено избавление, като край на това подобие на живот, бизсмислено съществуване, на което са обречени старите моми. Макар че за цялата лирика на Атанас Далчев да е характерно чувството за безизходица, все пак понякога се прокрадва и доза оптимизъм. В „Прозорец” е загатнато за полета на въображението като изход от затвора на реалността. Бялата гора навява студенина, през която вървят „мойто братче и мойта сестра” и търсят изход. Пътят отново изглежда безкраен, обречен, но момичето и момчето все пак успяват да намерят това, което търсят – „вълшебната птица/ с лъчезарните златни пера”. На фона на студанината, излъчвана от сребърната гора, златните пера на птицата излъчват топлина, коато запалва гората, сгрява за миг студа, но тази топлина изчезва бързо, за да даде отново път на предишната обстановка, стария път и познатия вече студ. Творбите на Атанас Далчев са наситени със символи, а не с реално човешко присъствие. Огледалата, сенките, портретите пазят спомена за човешкия живот, били за бездушните му свидетели, но и те са обречени на забрава и изчезване. В „Стаята” има усещане за отминали дни, неоставили отпечатък. Огледалото и портретите са били единствените свидетели на това, което се е случвало в тази стая, но те не могат да разкажат, да дадат живот на спомена. Всичко е неподвижно, дори и часовникът, който би трябвало да отмерваотминалите часове, вече не следи хода на времето – то е спряло завинаги, животът си е отишъл от това място, дори не е оставил жив спомен, всичко отдавна вече е мъртво и забравено. В „Хижи” има някакво движение, но то не е истински живот, а само бездушни сенки. Сенките, с които се асоциират хора, навяват мисълта на бездушното човешко съществуване, лишено от всякакъв смисъл. Хората не „живеят”, а само „вятърът развява сенки”. Съществуването на тези сенки е белязано от безкрайна мъка и затова не може да се нарече живот. Борбата за чисто физическото оцеляване изсмуква всяка капка сила и воля за истински социален и душевен живот. Радостта и смехът са непознати гости, на чието място отдавна са се настанили гладът и безизходицата. Смъртта е единственият изход от този безкраен кръговрат на тъга, затова тя е чакана като избавление и почти щастие. Педметите в стихотворенията на Атанас Далчев напълно са заменили хората. Човекът не е нищо повече от още една вещ, част от обстановката. Поетът ни оставя с мрачната мисъл за смисъла на живота и безсмисленото съществуване. Не можем да се надяваме да оставим видима следа след себе си чрез вещите, които трупаме. Единственото, което остава, след като си отидем, са делата ни, душата ни и това, което сме дали на наследниците си като духовно, а не материално наследство. Ето защо човешкият живот не бива да се измерва с материалните придобивки, а със стъпките ни, оставени там, където окото не вижда, но душата усеща – в съзнанието на хората, останали да живеят в света, който ние сме им завещали.