Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Интерпретация на стихотворението „Вяра” на Никола Вапцаров

Интерпретация на стихотворението „Вяра” на Никола Вапцаров
Оценка: / 111
СлабОтличен 
Автор Силвия Мирчева   

Вапцаровият човек е обикновен човек от народа, събирателен образ на всички, които се борят с живота и страданието всеки ден. Той е смазан от машините и моторите, но същевременно мечтае за един по-добър свят, в който отново ще има машини, но те вече ще бъдат не потисници, а помощници на човека в усилието му да изгради един по-щастлив и по-справедлив свят, в който всички ще живеят, ще се трудят и ще се радват заедно. За да не се предаде под напора на тежкия живот и ежедневното страдание, на човека му е нужно само едно – вяра. За необходимостта от нея и за огромната й сила поетът говори в едноименното стихотворение - „Вяря”.

 

Стихотворението се състои от две части – в първата лирическият говорител описва отношението си към живота, а във втората – към вярата като духовна категория. Животът е представен противоречив, едновременно мразен и обичан. Вярата, от своя страна, е висша ценност, без която човешкото съществуване е немислимо, и хората, надарени с нея, са призвани да я разпръснат сред тези, които имат нужда. Животът не е идеализиран, а напротив – той е нещо, с което трябва да се бориш. Човекът е във вражда с него – с делнчния, свързан с усилен труд и всекидневна борба живот, който го потиска и се опитва всячески да го смаже. Но в същото време животът е и висша ценност, най-скъпото, което някой би могъл да притежава. Лирическият герой осъзнава това и е готов с цената на всичко да се бори за него. В стихотворението присъстват две условни екзекуции на живота – на бесилото и с куршум. Те противопоставят желанието за живот и лесния, но безславен и позорен път на самоубийството – то е на пръв поглед най-лесното решение, но е същевременно и най-нерационалното, защото животът е най-голямата ценност, която Бог дарява на човек и само той би следвало да я отнеме. Доброволното отказване от тази ценност не е акт на смелост, а на страх и малодушие.

За него - Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

се открива противоречие. Вапцаровият герой е готов да рискува живота си, но само заради самия живот. Той вярва, че точно предизвикателствата, риска и новите открития дават смисъл на съществуването му. Желанието за нови достижения и откриване на нови простори не само за тялото, но и за душата му, е по-силно дори и от естествения инстинкт за самосъхранение. Възможността да изследва необозримото му дава усещането, че наистина е жив и че бъдещето е пред него. Докосването до далечни светове е мечта, заради която той би както живял, така и умрял. Има обаче и още нещо, което му дава сила да продължава да се бори – вярата. За героя тя е най-огромната духовна сила, която би могъл да притежава – непоколебима, непобедима. Тя е необходимост за съществуването на човека, дава му импулс и сила за живот. Сравняването на късчето вяра с пшеничено зърно ни кара да си спомним за библейската притча за сеяча, който хвърля плодородните семена на вярата, но тя пораства само там, където почвата е благодатна. Така и човекът, одарен с вяра, е призван да „нахрани” с нея бедните, унижените и обезверени свои събратя, смачкани от живота. Творецът трябва да изпълни със смисъл живота на отчаяните, като щедро раздава от своята вяра, трябва да замести с нея песимизма, настанил се в измъчените човешки души. Вярата е основата на всичко добро и хубаво у човека – на новаторския дух, на светлите идеали, на неспирния устрем напред, към по-доброто бъдеще. Нарушаването на нейната цялост би означавало нещо по-лошо дори и от смъртта – „миг след грабежа/ ще бъда аз нищо”. Обезвереният човек престава да съществува пълноценно, губи сили да се бори с живота и със злото, което го заобикаля. Вярата, че „утре ще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър” е това, което кара лирическият герой да продължава да се противопоставя всеки ден на съдбата си в очакване на по-добрите дни. И макар те да не идват веднага, той не престава да вярва, трансформира злобата, омразата и отчуждението на хората в нещо по-хубаво и по-ценно, помага и на тези около себе си да повярват в по-светлото бъдеще. Вярата е представена като алтернатива на отчаянието и безцелното съществуване. Лирическият говорител ясно заявява силата на вярата си – тя е непобедима, „бронирана/ здраво в гърдите”. Тя е по-силна от всичко друго, защото е най-могъщата сила, която някой би могъл да притежава. Вярата побеждава не само отчаянието и песимизма, тя притежава дори и физическа сила. Куршумите биха могли да пронижат сърцето на човек, но не могат да достигнат душата му – там, където е скрита вярата, добре укерепена. Тялото може да бъде победено, но силният дух е над всичко останало, извисява се високо над физическите измерения на човешкото съществуване и преодолява всички препятствия. Той остава последната и единствена опора на тези, които се борят, често безуспешно, с живота. Докато вярата им е непокътната, битката с живота не е загубена. Наруши ли се целостта й, тя престава да съществува, но ако се запази, никое съществуващо оръжие няма да я порази и тя ще остане дори и след смъртта, в душите на другите хора, продължаващи да се борят всеки ден. Стихотворението звучи като косвен диалог както с другите, така и с живота. Героят на Вапцаров заявява позицията си и смело я защитава. Като творец, той се чувства призван да вдъхне вяра на тези, които имат нужда от нея и го прави чрез собствения си пример – той се бори с трудния си живот ден след ден, оповавайки се само на силния си дух, и по този начин призовава и тези, с които води въображаемие си диалог, да правят същото. Полемиката в творбата е динамична, лирическият говорител използва много аргументи в защитата на идеите си и умело ги приобщава към позицията си. Вярата се превръща в образ-символ на истинския, изпълнен с радост и оптимизъм живот. Тя става синоним на пълноценното съществуване на човека. Никола Вапцаров поставя акцента върху човека и неговите мисли и чувства. Героят му е малък, незабележим човек, част от множеството, но освен това е и събирателен образ на всички, които се отъждествяват с него – работниците, селяните, хората, принудени да се борят със зъби и нокти за насъщния, тези, които са на прага на отчаянието, но все пак намират в себе си извора на духовна сила, най-верния им приятел и нужен спътник – вярата. Стихотворението е своеобразна изповед на лирическия герой, с който можем да отъждествим и самия Вапраров, признанието му как се справя с тежкия живот. Той възпява вярата, която дава сили и прави хората по-добри и по-щастливи. Животът никога няма да може да смачка тези, които я притежават – те ще продължават напред ден след ден, ще раздават щедро от нея на обезверените и ще им помагат също да се борят смело. Ако бъде наранена, вярата ще престане да съществува, но тя е толкова силна, така здраво бронирана, че никой и нищо не може да я срази. Мисията на твореца е да я пази и разпространява чрез творчеството си, да се бори с живота и така да дава сили на онези, които имат нужда от помощ, смазани под тежкото бреме на живота без вяра.