Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Грях, покаяние и възмездие в "Старопланински легенди" (ЛИС)

Грях, покаяние и възмездие в "Старопланински легенди" (ЛИС)
Оценка: / 58
СлабОтличен 
Автор Силвия Мирчева   


В цикъла "Старопланински легенди" Йордан Йовков по изключително интересен и неповторим начин разказва за любов, красота и добри дела, но и за смъртни грехове, винаги намиращи своето справедливо възмездие. Героите му са красиви и героични, понякога и жестоки и грешни, но никога равнодушни къв ставащото около тях. Всеки разказ оставя в читателя чувството, че е станал свидетел на нещо неповторимо и изключително.

Проблемите за сторения грях и справедливото възмездие са широко застъпени в разказите "Шибил" и Индже". Двамата герои си приличат по съдбата си - в началото безмилостни и страховити, те постепенно осъзнават греховете си и искрено се покайват за тях. Обществото трябва да бъде техният съдник - да реши дали да им прости или да ги накаже. Греховете им обаче са толкова големи, че за тях няма прошка - единственото справедливо възмездие е смъртта.

Страшни са деянията на Шибил - той е хайдутин, граби и убива без милост и без пощада. В неговото обкръжение това е на почит - другарите и съмишленищите му го следват вярно, като по този начин стават негови съучастници. Хайдутите обитават Балкана, високото, сред орлите - това внушава едновременно силата и за греховете им - така, както орлите, те са величествени и горди, но в същото време са хищници - за да живеят, нараняват другите. Изглежда, че нищо не е в състояние да ги спре и да ги накара да съжалят за това, което правят. Но всъщност се оказва, че не е така - има нещо, което може да ги промени. За Шибил това е Рада - тя е красива, но не само това му прави впечатление. Докато останалите жени се крият и страхуват, тя е дръзка и смела - гледа Шибил в очите и спокойно разговаря с него. Тогава хайдутинът изпитва истинската сила на женското обаяние. Рада го кара да се замисли дали това, което прави, е правилно, заради нея той се разкайва.

При Индже покаянието е много по-дълъг и мъчителен процес. Пауна се докосва до сърцето му, но вместо да го направи по-милостив, той става дори още по-смел и кръвожаден. Неговете грехове са дори по-срашни от тези на Шибил - той посяга на човека, който му е спасявал живота, дори сам съсича детето си - неговата плът и кръв. Индже сам се обрича на самота, като отблъсква от себе си всички любими хора. Но в един момент дори и този страшен разбойник се разколебава - картината на умиращия свещеник го разтърсва из основи. Старият поп е "като възкръснал", чрез него сякаш говори самият Бог и прокълнава Индже, отнел толкова много животи и причинил толкова много болка и разруха. Още същия ден проклятието го застига - той е ранен от ръката на някогашния си приятел. И макар че физическата рана зараства, в душата на Индже остава друга, много по-лоша и опасна рана, която така и не оздравява. Съвестта му най-после се обажда и започва да го измъчва, защото на нея лежат много погубени животи. Повратен момент в прозрението на героя е сцената на срещата му с дядо Гуди от Чукурово. Старецът му подсказва какво е всъщност призванието му – внушава му, че на неговото юначество, красота и сила подхожда да бъде народен закрилник. От този момент нататък Индже вече не е същият - от страшилище той става чакан гост и мечтан защитник.

Символите на покаянието за двамата герои са различни - за Шибил свалянето на оръжията му е един вид раздяла с миналото. Той маха от себе си всичко, с което си е служил преди и с което всъщност е извършвал престъпленията си. За него миналото вече е "тежко и непотребно бреме", от което иска час по-скоро да се отърве. Покаянието на Индже за пръв път се изразява в парите, които той оставя на жените на нивата - така той иска да купи прошката и благоразположението им. Всичките му действия след това са насочени към изкупление на греховете му - всеки спасен живот е една крачка към исканата прошка.

Но точно когато са съвсем близо до получаването на така желаната прошка, и двамата герои не успяват да я получат. Обществото е твърде строго с тях - първо се колебае дали да не им опрости прегрешенията и след дълго колебание отсъжда - виновни. Шибил е само на крачка от обичаната жена и от търсения мирен живот - беят е пленен от хубостта и юначната му осанка и се опитва да го защити: "Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!". Но Велико кехая не е склонен да му прости - за него Шибил е просто един хайдутин, който не може да бъде оставен да живее. Шибил умира така, както е живял - смело и гордо. Той не бяга от участта си, защото знае, че греховете му са твърде много, за да останат ненаказани. Илюзиите, че обществото може и да му прости, изчезват и той спокойно изчаква съдбата си. В края на разказа от кафенето все пак се развява бялата кърпа - символът на прошката. Тя обаче идва твърде късно - от света безвъзвратно са си отишли един покаял се хайдутин и една невинна девойка.

Индже умира от ръката на осбствения си син и това е може би най-справедливото възмездие, което би могъл да получи. Кърджалията е бил свиреп дори към собственото си дете - това, което би трябвало да обича и защитава по всички възможни начини. Това дете е оцеляло може би само за да отмъсти някой ден от името на всички, срещнали кръвожадния Индже и паднали убити от неговата ръка. Хората отдавна са забравили какъв е бил той преди - всички са му простили и са го обикнали, тъй като той години наред е изкупвал греховете си, осигурявайки защита на слабите. Но смъртните грехове не могат да бъдат простени и забравени така лесно - за тях няма друго справедливо възмездие освен смъртта. Индже осъзнава това и сам отсъжда - Найден е невинен, защото е действал така, както Божиите закони повеляват. Разбойникът не прощава на себе си, а сам се осъжда: “Много майки съм разплакал … дойде и моя ред”. Парите, които Индже дава на Гърбавото, са още един опит да изкупи греха, който има към детето си, но дори и те не струват нищо пред погубения живот на едно момче - Индже е обрекъл собственото си дете да е сакато и да живее непълноценно и нещастно до края на дните си.

Героите на Йовков никога не са само добри или само лоши - дори и в най-страшния разбойник се крие нещо човешко. Въпросът е само кога и как това нещо ще излезе наяве. Шибил и Индже са грешни, но все пак осъзнават вината си. Дали обаче това осъзнаване е своевременно и достатъчно, за да им бъде простено? В началото изглежда, че обществото им прощава, но всъщност не е така - те са твърде грешни, за да изкупят приживе вината си. Накрая те все пак получава справедливо възмездие, защото то може и да закъснее, но никога няма да бъде избегнато.