Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow История и легенда в „Опълченците на Шипка” (ЛИС)

История и легенда в „Опълченците на Шипка” (ЛИС)
Оценка: / 154
СлабОтличен 
Автор Илонка Иванова   


Иван Вазов е народният поет на България.Животът му обхваща последните години на робството и годините на свободна България и той вижда с очите на поета прехода между тези два контрастни периода. „Опълченците на Шипка” е ода написана не само за да възхвали и издигне човешката саможертва и родолюбие, а и за да увековечи българския подвиг в поколенията и славното дело да не бъде забравено.

„Опълченците на Шипка” е истинска история превъплътила една от последните битки на българите за освобождение. Тя разкрива саможертвата, силата и смелостта на синовете на България, тяхната преданост и твърд характер.История за една борба, превърнала се в легенда.

     Не без причина, Иван Вазов започва одата с Яростни възклицания и гневна критика. Той е огорчен от поведението на някои българи. Той не вижда в омите им гордост, а срам и робско мислене, наследени от вековното робствои вкоренено в душите им. Злобните нападки срещу любимия му иначе народ го предизвикват да отвърне по подобаващ начин.

 

                        Нека носим йоще срама по челото

                        синила от бича, следи от теглото...

                        нека да ни сочат с присмехи обидни

                        счупенте окови и дирите стидни

                        по врата ни йоще от хомота стар...

 

Поводите за срам в сърцето на автора се превръщат в яростен плам, с който той достойно защитава честта не само на България, но и на хилядите жертви дали живота си за свобода.

    Той има, с какво да защити честта на родината си. На фона на общия песимизъм, авторът издига гордият паметник на едно име, което само по себе си е достойно да свети със собствената си светлина. Име, което той сравнява с „Термопили”, защото може да измие срама от робските чела и да „ строши” зъбът на клеветата.

     Защото Шипка се превръща в паметник на загиналите за свободата български опълченци. Връх, събрал в себе си хиляди надежди и вярата на един цял народ в делото и святата цел, за която се борят.

 

                        ...издига се някой див, чутовен връх,

                        покрит с бели кости и кървав мъх.

 

    Вазов съживява облика на върха, на битката и с това обезсмъртява подвига на дружината, дала най- скъпото, което има- живота си. Поетът ни връща назад в историята- при оня шипченски проход, пазен от „ младите дружини”. Продължителносттана битката не стряска опълченците. Те продължават своята мисия: да върнат българската свобода. Турците обаче са много. Те идват на „рояк” и техният водач, като обезумял им вика: търчете! Раите са там- горе на върха, издигнати над самите себе си и собствените си интереси. В този миг обаче горе няма раи. В този миг горе са свободни и горди хора, сравнени с орлите. Те успяват да усетят свободата на върха и гърдите им се изпълват със сила и мъжество, така че още по- яростно се борят за правото на живот и равенство. Сега вече нищо и никой не може да ги върне обратно, там където са били само послушна рая. Сега са готови да оставят костите си, да умрат, но да не се оставят отново да пръдат превърнати в предишната послушна рая. И тяхна-

та саможертва ги прави герои. Не надигналите се срещу господаря си роби, а гордите собственици на една изстрадала земя. На всяка буца пръст, оплискана с кръв, на целият връх, на цяла България.

    Опълченците усещат своето духовно надмощие, защото тяхната цел е свещена.Тя събира в себе си желанието за правда и свобода на цял един народ.

    Вазов много точно и внимателно подбира всяко едно определение за българите- орловци и лъвове. Защото в този страшен, но славен момент, българите основателно могат да бъдат съпоставени с тези горди животни- царете на небето и земята. Силата им- физическа и духовна е несранима, а жертвоготоввността им- легендарна.

    Напълно обсебени от своята мисия, те „не сещат н жега, ни жажда, ни труд.” Но ясно виждат реалността. Така очакваните руски войски не идват, а турците стават сякаш все повече и по- силни. Отчаянието, в такъв един момент изглежда напълно естествено и примирението пред смъртта- нормално, но тук вече техният героизъм се превръща в легенда.

 

            Тогава Столетов, наший генерал

            ревна гороломно: млади опълченци,

            венчайтеБългария с лаврови венци,

            на вашата сила царят повери

            прохода, борбата и себе дори!

 

 

   Тези думи, изречени с толкова сила и доверие, са окуражителният тласък, подтикнал ги към крайност и абсолютна отдаденост на битката. Те знаят, че „България цяла сега, сега нази гледа” и се превръщат в яростни вълни, помитащи настъпващата „ сган”.

    Турците спират, смутени от невижданото до сега подобно нещо.

 

                       всяко дърво меч е, всякой камък- бомба

                       всяко нещо удар, всяка душа- плам-

                       Камъни и дърве изчезваха там.

 

   Въмреки липсата на муниции, природата се притича на помощ на героите.Несъизмерима е духовната сила на юнаците в този славен момент. Намирайки смъртта си като герои, те ууспяват да помагат отново. Другарите, с които до преди миг са делили опасностите, стават оръжие в ръцете на живите.

 

 

                     Грабвайте телата, някой си изкряска

                     и трупове мъртви, хвръкнаха завчаска

                     кат демони черни, над черний рояк,

                     катурят, струпалят като живи пак...

 

 

   Много силно силно е предаден от автора този миг на отчаян героизъм. Несъизмерима е духовната сила на българите. Тази сила плаши турците. Те „тръпнат, друг път невидели, в едно да се бият и живи и умрели”. Изумени, те призовават своя бог, но „върхът” отговаря с друг вик. С викът на победата. С викът на вярата, че делото им няма да бъде забравено.Защото българската дружина е постигнала своето безсмъртие. Героите умират с песен, защото са безпределно отдадени на своята мисия и в този случай смъртта губи своята сила. Тя вече няма власт над тях.

    Делото им остава запомнено. Славата на този ден , се препраща „от урва на урва и от век на век!”. Балканът никога няма да забрави своите герои, „орляка юнашки”. Историята е увековечена в легенда.

    Целта на Вазов е да представи нагледно събитията, станали символ на българската сила и отдаденост, на желанието им да живеят един по- достоен живот. Да вър-

не честта и гордостта на българите.Да изрисува с ярки краски, картината на боя, силата и саможертвата на дружината. Авторът постига това в одата „ Опълченците на Шипка”.

       И той превръща историята в легенда, за да не остави този подвиг да потъне в забрава.