Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Хаджи Димитър-героят, който свързва световете (интерпретация)

Хаджи Димитър-героят, който свързва световете (интерпретация)
Оценка: / 73
СлабОтличен 
Автор Илонка Иванова   


           ХХаджи Димитър е едно от най –силните и емоционално – наситени  произведения  на Христо Ботев.  Използвайки реални събития, той изгражда  картината на героичната смърт, достигаща българския хайдутин и войвода.  По този начин авторът запазва неговия образ в съзнанието на народа като личност, заслужила уважение и почит. Сливайки мотивите на  реалността, митологията и фоклора, той изгражда безсмъртния облик на героя.

     Хаджи Димитър е представен като медиатор между двата свята: света, в  който живеят робски неговите събратя и света, в който душата е свободна. Той свързва жестоката реалност с романтичната  представа за живота. Намира се на границата между живота и смъртта, между светлината и мрака, между краят и вечността. Олицетворява истинския бунтовник, истинския син на България, който дори и на прага на смъртта,  желае свобода за народа.

      Авторът започва стихотворението с изпълнените с вяра  окуражителни думи: „Жив е той, жив е!” Описаната в първите две строфи картина е хипотетична представа за положението на героя, изобразена реалистично. Юнакът е ранен, „с дълбока на гърди рана”, причинена от тираните -поробители и убийци, омразни на всеки истински,  български родолюбец.

      Смъртта завладява тялото на младия революционер, бавно отнема от него и последната капка живот.Точно в този момент, лежейки на земята, юнакът се намира между живота и смъртта, между тлението и безсмъртието.

      Контрастът се изгражда и чрез характеристиката на природната обстановка. Той лежи на Балкана, високо над полето, където е животът, където пеят жетварките и се намират робите. И все пак- още далече от небесата, символизиращи Бога, вечността и хармоничното начало и край.

       Първият свят- светът, в който той е живял до сега, е изпълнен със скръб и отчаяние. Нещастието е постоянен спътник на хората. Песента на жетварките е тъжна, защото земята, на която живеят е „рабска”. Защото дори слънцето „ сър-

дито пече” за робите. Защотоцелият живот там е несправедлив. И именно тази несправедливост подтиква героя да се впусне в безмилостна борба с поробителя, да  жертва себе си, живота  и мечтите си, за свободата на своите братя сиромаси. Защото той осъзнава, че най- голямата мечта, най- светлият идеал на човека е мирният  живот, щастието и добруването на българите, свободата така жадувана от всички.Защото свободата е равно право за всички хора, нещо свято, което не бива да бъде отнемано.

      Поробването на невинни хора е огромна несправедливост, срещу която се борят всички народи, защото всички желаят едно и също просто нещо - щастие. Защото всички се раждат равни и имат еднаквото право да живеят свободно.

       Точно с такива идеали, героите въстават и се борят с насилниците. Те дават живота си за човешките  права и свободи, но тази саможертва не е напразна. Авторът оправдава действията им със строфите:

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира...

 

    Да! Саможертвата  му ще остане в паметта на народа, в сърцата на потомците. Той ще бъде светъл пример за храброст и героизъм за поколенията. Този подвиг го издига над обикновения простосмъртен. Ето защо го подкрепят и хората и природата.Тук е вложен фолклорният мотив за съдействието на всички живи същества.Орлицата, вълкът и соколът са символ на сила и могъщество. Те са негови братя по душа, обединяващи в себе си основните характеристики на героя.Чрез тези сравнения той придобива величествен вид, издига се над битовите образи и отправя своя призив към останалите. Призив, който не остава нечут. Защото много са тези, които заменят личното си спокойствие за свещената кауза за свободата.

      Но природата, която е най-величественото творение на този свят, съживена в алегоричната картина, също е на страната на тези хора. Даже „Балкана пее хайдушка песен!”.  Песен, за ценностите и душевните терзания, за любовта към отечеството и омразата към поробителя, осквернил всичко любимо и родно. Песен за възхвала и признателност не на един или двама, а на хиляди българи, въплътени сега в образа на този един – Хаджи Димитър.

    Но авторът влага и друг мотив – митологичният образ на самодивите. Те са свободни, не жалеят за никого и никой не определя техния тайнствен живот. В техния свят те сами определят действията си – нещо, превърнало се в утопия за българския народ.

    Унижавани от хора, с нищо не превъзхождащи ги или по-достойни от тях, хората губят ясната представа за свобода, за щастие, за истина и достоинство. В такава една обстановка на рабско примирение идват бунтовниците, събрали в себе си всичко това, което липсва на народа- себеуважение, гордост и желание за достоен живот.

     Хаджи Димитър е един от тях. Той е истински патриот и родолюбец, който дори осъзнавайки собственото си тежко положение и неизбежна смърт, пренебрегва себе си в името на своя идеал. Себеотрицанието е вече качество на героя, който мисли единствено за успеха на святата си мисия, за своята благородна цел.

      Но времето му на този свят изтича. Той все повече се приближава към невидимият свят- света в който душата е свободна от всички условности и вериги. Светът на самодивите, които „ летят и пеят, дорде осъмнат”. Там, високо в небесата, където отлитат те, човек открива истинското блаженство, успокояващото чувство на щастие и задоволство. Там, закъдето се е отправила душата на героя, няма роби и господари, няма скръб и унижения.

Там никой не ти налага нещо, което те прави по- малко достоен от другите. Няма я тази йерархична стълбица, в която заемаш място, наложено ти от някой друг. Там е истинската свобода.

    Но ето, войводата продължава да лежи там, между тези два свята, защото задачата му е недовършена. Защото дори и след смъртта той ще копнее  да зърне България свободна, да види и участва в нейното освобождение. Той не може да умре, без да знае, какво ще стане с дружината му, с любимите му хора у дома.

     Неговата любов минава всички граници, всички предели на обикновен-

ната любов. Тя надживява дори смъртта. Намира израз единствено в кръвта, пролята от раните му, с неговата болка и горест, с мъката и отдаденоста му на заветното дело.С безрезервната вяра и надежда, крепящи го жив.

     И наистина- той умира, за да живее вечно в паметта и сърцето на потомците, въплащавайки образа на всички достойни мъже, дали живота си в борбата за народна свобода.

      Както във всички роизведения на Ботев, така и в „ Хаджи Димитър” се усеща бунтарският дух на автора, неговата страст и сила на духа, неговата непримиримост и неспокоен дух.

      „ Хаджи Димитър” е апел към всички родолюбиви българи, писмен паметник на гордия и свободолюбив български дух.