Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Проблемът за твореца в „Cis moll” (интерпретация)

Проблемът за твореца в „Cis moll” (интерпретация)
Оценка: / 136
СлабОтличен 
Автор Илонка Иванова   


В  Cis mollПенчо Славейков представя една нагледна поетична визия за твореца и света. Показва страдащата, но търсеща изход от страданието човешка душа. Авторът изразява своята категоричност относно мястото на твореца в света, в който живеем. Творецът е пробудителят на спящия народ. Той дава светлина на света – чрез чистотата на своите творения, той е човекът, нагърбил се с тежката задача да прочисти умовете и сърцата на хората. Независимо дали създава музика, рисува или пише, творецът изразява своята възвишена душа, която полита над видимото и реалистичното. Отправя своя полет към безкрая – душа, освободена от оковите на битийното.

     Проблемът на твореца в  Cis moll главно емоционален. Геният желае да премахне физическите си проблеми, да се освободи от всичко, възсипащо го да твори. Чрез вътрешна борба и със силата на своя ум, Бетховен осъзнава, че проблема не е физически, а по-скоро психически. Че свободата не се постига чрез биологичен, а чрез духовен прогрес.

  Авторът описва смущението на твореца, неговата емоционална нестабилност, противоречивостта на чувствата му. И в края на творбата Бетховен е вече нов човек – изпълнен е с чувства и емоции, прозрял е творчеството – че то се крепи не на външните ни заложби, а на дарбата, на чувствителността на човека.

    Началото на стихотворението започва с умело обрисувана картина на обстановката, която заобикаля Бетховен.  Не само навън, но и у душата на поета е нощ. Но за разлика от тихата и ясна нощ, която Бетховен вижда през прозореца, в неговата душа се заражда „злокобен мрак”. В самотата, твореца е сам със своите размисли, а те кръжат около него, създавайки неясна картина на случващото се. Той се чувства самотен, неразбран и подтиснат, угнетен от трагедията, която преживява.

   Самотата придружава всички велики гении – тя е условие за постигане на хармония между вътрешния и външния свят. Тя е средство за очистване на душата от всички битови и непонятни за извисената душа проблеми, които вълнуват останалите хора. Самотата избистря мислите на човека, дава време за равносметка, за изясняване на приоритетите. Но Бетховен не е безкрайно сам. Както всички творци, той притежава изключителната дарба на чувствителната душа, не само да пренебрегне самотата, а и да я използва за свое вдъхновение. И той сяда пред рояла. Но още непрозвучали в своята най-мощна стихия, звуците са оборени от „злокобни мисли”. Да – на Бетховен му предстои да се сблъска с най-големия враг на творчеството, с най-злия противник на красивото – депресията. Музикантът, творец на слуха е глух. Трагедията му е пълна от лишаването му от това най-важно за неговата работа сетиво. Това е сякаш да оставиш художника без ръце или писателя без муза, да разделиш детето и майката, звездите и нощта.

  Бетховен пропада в черната бездна под себе си. Той не намира опорна точка, не намира спасение. Животът му претърпява обрат, способен да повлияе на цялото му бъдеще.

Аз доживях самичък да се видя

мъртвец приживе.

Пагубни за душата са чувствата, обзели талантливия човек. Неспособен да контролира своята мъка, той изпада в пълно умопомрачение, преживява най-голямата си лична трагедия. До този момент звукът и музиката са били негови най-доверени неща, давали му надежда и вяра. Творенията му са били наградата за самотните часове, за липсата на разбиране от страна на околните. Защото за всеки творец, проиведенията му са най-скъпото, той ги чувства близко до сърцето си, а сега Бетховен е лишен от целия си труд, прокуден е от света на живите.

Другите живеят

с живота на творенията мои-

и само ази зарад тях съм глух.

Бетховен презира сегашния си живат, по-скоро съществуване. Но зад яростния вид се крие чувствителната същност на героя, крехката душа на всеки творец.

Твореца на хармонията глух!

Това звучи като най-големия парадокс, като безвкусна шега на съдбата, като злокобна игра с ума ни. Чувства на отчаяние и озлобление се преплитат в героя, прокарват се в съзнанието му и натрапват идеята за смъртта. Тя изглежда най-честия гост на много творци, историята знае за не един или двама податливи на своите мисли, избрали смъртта за решение на своите лични проблеми. И ето – тази мисъл стои и пред нашия творец, поставяйки го в позицията на губещ.

Но дали Бетховен би се примирил с това решение? Не! Той властно отблъсква смъртта от своите мисли, не й позволява да завладее съзнанието му.

В смъртта покой?! Дали не малодушье

за него с своя милкав глас ми шъпне?...

   Това е момента героя да покаже силата на своя нрав, решителността на своята натура. Той не е жертва – не се явява в ролята на загубилия. Защото Бетховен съзира светлината, вижда проблясъка в края на тунела. Той осъзнава, че човек не е творец само на осезаемите неща, той е творец и на съдбата. И с ясно съзнание ние трябва да избираме какъв път ще поемем, защото в приказката за живота си, ние сме разказвачите. И човек разбира, че независимо от спънките, от дребните пречки, които понякога ни се струват непреодолими, ние имаме последната дума, висшето право на личен избор. Така се раждат силните на деня – хора с чисти сърца и избистрени мисли, готови да отстояват правото си да творят, да създават. И в този момент Бетховен претърпява метаморфоза – духовно прераждане.

И загубата на единии слух

не лесно тъй убива идеалът,

когато него Висшии Слух поддържа!

  Бетховен израства над битийните проблеми, прокарва мислите си над естеството на проблема, отправя поглед нагоре – към свободата.

  И Бетховен отново твори! В него дарбата никога не е умирала напълно, въпреки загубата на слуха. Той се чувства увлечен в една вихрушка от емоции, неспособни да бъдат описани. Красотата на възвишените мисли и великите идеали успява да създаде гения. Твореца преживява духовно пречистване. Събира цялото си същество в творчеството.

В хармония и дивна и надвластна

се сбориха и сляха звуковете.

  Сега вече говорим за полета на душата – полет на птица въздигащ се над всичко, над обикновените преживявания. Душата се е освободила от „смъртните окови”, гордо  е поела свободния си път.

  В такова състояние на пълно откъсване от физическото съществуване го намира негов ученик. „ Това не е ли изблик на безумье?”

  За обикновените хора, живеещи в материалния свят, който ги държи здраво притиснати в своето измерение, това явно е форма на безумие. На безсмислена борба с необратимо изгубения слух. Но на душевното равнище на твореца, това е естествено следствие на духовното извисяване, от забравата на битийните грижи и дистанцираността от проблемите. Но нима някой попадал в неговото положение би го помислил за луд? Само изпиталите върховно усещане от красотата на новите обзели ги чувства, могат да разберат екстаза и вълнението на душата, срещнала прозрението. Прозрение за същността на истината, за безкрая на човешките възможности, за силата на духа. За Бетховен вече не е останала и капка съмнение в стойността на това, което върши. Той е обзет от своя идеал да предаде на хората прозрението за безсмъртността на гения, за нестихващата сила на човешката природа.

    Проблемът на твореца в  Cis moll” е в търсенето на истинския „Аз”. На изпълващото чувство за завършеност, за сливане на тялото и душата. Бетховен преминава през разнообразни етапи – състояния на ума, в които той е най-могъщия творец на случващото се. Той успява да се издигне над повърхностното, разбива представите на хората за еднотипността на великото. Внушава, че независимо от тъгата, от чувствата за обреченост, ние сами сме господари на себе си. Не хората около нас, не проблемите, които ни заобикалят. Доказва, че всеки притежава скрит гений, възможности достъпни само за прочистения ум и ясните цели.