Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Каква е любовта за лирическия герой на Пушкин (ЛИС)

Каква е любовта за лирическия герой на Пушкин (ЛИС)
Оценка: / 58
СлабОтличен 
Автор Илонка Иванова   


      Пушкин е най- големият поет на Русия.Създава стихотворението „ На    К...”, силно впечатлен от Ана Керн и придава в него цялата пъстрота от емоции и чувства, коитоизпитва към нея.

    Чувствителният поет, възпяващ романтиката и свободата, е запленен от вълнуващата фигура на любимата жена и думите излизат от сърцето му, а стиховете представляват историята на душевното му състояние.

    Стихотворението „ На К...”, дава ясни отговори за това, каква точно е любовта на лирическия герой. Той ту се намира в пълен мрак и тъга по безнадеждата си мечта, ту озарен, щаслив и изпълнен с всички възвишени човешки чувства. Душата му прелита като птица между двете крайности на човешкото съществуване и тихо се моли за спасение, без да желае наистина да бъде спасена.

    От самото начало, до края на стихотворението се говори за любов и това личи във всяка дума, дори и тя да не е пряко свързана с любовта. Всичко започва с онова „чудно мигновение”, когато поета съзира невероятната красота на жената, в която се влюбва от пръв поглед. В този кратък миг образът й е ярък, запомнящ се и въздействащ. От този момент нататък времето за поета променя своя ход. То започва да се движи по- бързо от нормалното. „ Видението” се явява и отлита като мираж в пустинята, но оставя след себе си дълбок и траен спомен. И копнежът на една душа.

    Любовта на героя е чиста, духовна, опираща се единствено на прости желания и същевременно е възвишена, простираща се над „ делничните суети”. Именно тази любов държи героя жизнен, дава му сили да се бори с отчаянието и да продължи с опитите, да преодолее неуспехите в живота. Тази любов му дава крила. С тях той може да се издигне на върховните висини, над битовото съществуване и може да каже, че наистина живее.

    Лирическият герой не е обикновен човек и животът му като такъв го смущава и натъжава. Принуден е да живее с ежедневните проблеми, а чувствителната му,  романтична душа не желае да се примири с такова прозаично съществуване. Любовта е тази, която му дава сила, нова надежда, причина да търпи всичко, което суровият живот му предлага. Лекарство за боледуващата му, неразбрана душа.

    Романтиката на „гласът ти нежен”, който авторът чува така често и дълго, когато има нужда от стимул да продължи да се бори със себе си, му помага да живее и да излезе победител в тази борба.

    Той често сънува милите черти, които е съхранил в съзнанието си. Чувства се привързан към тези мили черти и любими спомени, които стават извор на жизнена енергия в неговият живот.

    Но, какво става, когато откъснеш цветето от стъблото и го отделиш от жизнено необходимата му среда?

    Крехката душа на поета, скоро е разтърсена от „вихърът метежен” и се чувства не-

способна да се бори за своето щастие, за „предишните мечти”. Раздялата с любимата, причинява дълбока рана в душата на поета, а животът го затрупва със своята делничност и той скоро се отказва да се бори за любовта си:

                                      забравих аз гласа ти нежен,

                                      забравих милите черти.      

    След като любовта се изплъзва от ръцете му, изтича като пясък между пръстите му, той слиза на нивото на обикновените хора. Ниво, не по- малко достойно, но съвсем незадоволително за пъстрата и жива душа на поета, и в думите му се долавя една скрита тъга и зле овладян копнеж. Защото той се стреми към възвишеното, към впечатляващото, а попада в сивотата на делника. За него животът, който води е „заточение”, в което прекарва дните си без видима цел или удовлетворяваща го полза. За него животът му е монотонен, лишен от романтика и чувства, и светът е „край затънтен и суров”.

    Героят негодува от съдбата си и от това, че е лишен от своето „божество”, от своето „вдъхновение”. Без любов, той не се чувства достатъчно жив, за да повярва наистина, че живее. Той дори не може да заплаче. Чувствата са го изоставили и той се възприема като затворник собственото си тяло, в плен на един непоносим за него живот.

    Но ето, че в живота му настъпва обрат, защото „мечта”-та отново се завръща при него с новите надежди и копнежи, с новата вяра за да излекува разбитото му сърце:

                                    „мимолетно видение

                                      на истинската красота.”

    В сивотата и мрака на делника, лишен от надежди, той не е престанал да обича, помни я дори в най- лошите си часове и сега се възражда отново, за да потърси щастието, което заслужава всеки човек.

    Животът го изпълва отново и той чувства как „сърцето бие в упоение”, чувства щастието и новият живот. Животът в „заточение” вече е зад него, щастието е негов спътник, но отминалите мъчителни дни далеч от неговата любима са го накарали да оцени, колко скъпа на сърцето му е тя, колко нужна му е любовта й. Чрез нея той си възвръща всичко изгубено- „вдъхновение”, „смях”, „сълзи” и „ живот”.

    Авторът свързва живота и любовта с една неразделна връзка по същият начин, по който са свързани духът и тялото. За него любовта е живот.

    Любовта на лирическият герой е жива, искряща и емоционално наситена. Тя е страдаща, копнееща, молеща, чакаща и жадуваща.Тя е символ на романтичната му душа,на борбеният му дух, на неговата непримиримост с простеещият делник и обикновените неща.Любовта му е идеалистична и възвишена до такава степен, че го превръща силно зависим от нея човек.