Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow Есета arrow Времето като мярка за човека (есе)

Времето като мярка за човека (есе)
Оценка: / 33
СлабОтличен 
Автор Илонка Иванова   


    В живота на всеки е настъпвал момент, в който иска или не, се е запитвал за времето и за неговото място в нашия живот. Най-често с носталгични чувства, хората са гледали назад, желаейки да променят съдбата си. Често сме допускали грешки и искрено сме съжалявали, че не можем да ги поправим. Но това е истината - времето е физичната сила, срещу която никой не може да се бори, защото дори и да опита, загубата му е вече реална.

   Мирча Елиаде пише "Нашият свят, илюзорен и преходен, свят на самсара, на болката и невежеството, е този, който се развива под знака на Времето". Времето е единственото непреходно нещо в нашия хаотичен свят. В него ясно е изразена цикличността на живота и затворения кръг, в който всеки попада при своето раждане и излиза от него едва когато умре. Времето отрежда на човека ужаса от всекидневието - всекидневието на ада и адът, превърнат във всекидневие. В това пространство човек изпитва особена самота - страдание за смисъла и облика на битието. В света постоянно се раждат и умират хора, техният жизнен цикъл минава през еднакви етапи, които обаче имат своята специфика при отделните индивиди. Така например, макар и с предопределен жизнен път, ние все пак имаме възможността свободно да контролираме повечето от нашите действия, да взимаме самостоятелни решения. И в зависимост от тези решения времето прекарано в света може да бъде различно. То може да излезе отвъд граничността, да пречупи рамките на делничното и битийното, да  изведе човека към простора. Но, както към щастие, времето може да доведе човека и до пълно отчаяние и забвение. Всеки сам определя, какво ще бъде прекараното му време и как ще протече животът му. Но няма как да отречем наличието на хора, за които времето олицетворява не щастливи мигове, а мрачни часове.

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат моите часове отровни.

   Пише Далчев в „Дяволско”. За него времето е цикличният затвор за душата му, живота прекаран в броене на часовете е адско изпитание за опазването на авторовите ценности. Настъпателно агресивно, то застрашително "расте" и зазижда човека, отнема неговата реална и потенциална комуникация със света и хората, разрушава връзките на Аз-а с тях:

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

   Не малко хора могат да потвърдят тези слова. С времето човек свиква да живее с всекидневните проблеми, отрупани в работа ние малко забелязваме повтарящото се всекидневие, убиващо предишните детски мечти и копнежи. Мислите ни са все по-далечни, отправени към бъдещето, а когато то дойде ние не сме подготвени за него и отново вперваме очи напред и напред, докато накрая вече няма накъде да погледнем освен назад. Гледайки с тъга по отминалите години, съжалявайки за изгубените часове, в които сме се борели за по-добро бъдеще, а не настояще. И дори проклинайки нашия съюзник и същевременно враг - времето. То ни е отнело всичко, което някога сме имали, всичко за което сме се борили. Остава пустотата. Липсата на реална мотивация за самите себе си да продължим напред – отново забързани към бъдещето. Предишните мечти ги няма, няма я последната надежда, че нещата ще се променят, защото вече сме приели  реалните факти и извлекли мъдростта, която нашите родители са разбрали също по това време. Нашето битие е било безвъзмездно отнето от времето.          Вграждането на човешката душа в самотата е другото лице на отнетото битие. Вариант на вграждането е и динамиката на "чуждия живот", който отзвучава в статиката на индивидуалното време на Далчевия лирически герой и като носталгия по неосъщественост, и като съзнание за безсмислие и ненужност:

Години да четеш за чуждия         
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

   Може би проблемът, който е оказвал най-негативни последствия върху хората е бил късното проумяване на някои истини и невъзможността на повечето от нас да се учат от чуждите грешки. Главно в младините си, ние сме по-склонни сами да се опарим и да разберем кое е лошо и добро, отколкото да приемем съветите на по-възрастните около нас хора. Често се заблуждаваме, че няма да бъдем щастливи, ако не пробваме от всичко, ако не приличаме на останалите около нас. Хората не знаят кога ще умрат и това дава грешната представа, че трябва да са изпитали всички чувства докато могат или по-точно, колкото се може по-рано, без да преценят факта, че нямат нужния опит, трупан с години от останалите.Човекът живее с мисълта, че душата и тялото вървят по един и същи път, че заедно растат и стареят. Но тези отдавнашни схващания не пресъздават точната картина на човешкия живот. И макар Далчев да пише, че съществуването ни е "със здраво вкопчена в тялото душа", ние можем да дадем не малко примери, в които душата и тялото вървят по отделен път. Чувствата, желанията и действията на човека не са контролирани от възрастта на тялото му, а от духовната нагласа и психическото му израстване.

   В нашия свят всичко е подвастно на времето и следва своя ход. Макар с различна съдба, хората са имали почти еднакъв живот, следващ вечните примери. И дори когато са се опитвали да сътворят нещо идентично за своите разбирания и представи, те са попадали на развитата идея. Но дори и еднообразното и повтарящо се ежедневие за всеки един от нас да вземе връх в нашия живот и да ни прави роби на цикличността, човекът успява да съхрани в себе си места, "привилегировани места" (както ги нарича Елиаде), които да притежават особена емоционална стойност в неговото съществуване: "те съставляват "светите места" на неговата лична Вселена".

   В тази Вселена ние сме постигнатите си мечти, идеала за хора, които искаме да бъдем. Опитваме се да опазим тази наша малка „Вселена” непокътната, неомърсена, тъй като тя представлява най-свещеното място в живота ни. Там е и нашата съвест и там си вадим равносметка от постигнатото. Колкото и зле да се чувстваме в даден момент, загубили всяка надежда за бъдещето, ние отиваме на това съкровено място и намираме желаната енергия да продължим пътя си. Намираме я в милите стари спомени и в амбициозните надежди отправени към бъдещето.

   Времето е неосъзнатата от човека най-голяма сила в нашия живот. То има силата да ни променя, да ни прави повече или по-малко податливи на случващото се около нас и на промените в света, който ни заобикаля. Времето е силата, пред която и най-великият човек се прекланя, неоспоримият победител във всяка битка. Но вместо да възприемаме времето като враг, ние можем да му отредим място до себе си, като наш съюзник. Да изпитаме щастието на всеки момент, да не оставяме нито един миг да се изплъзне като пясък през пръстите ни. И така накрая, когато дойде времето за голямата равносметка да можем да се чувстваме победители!