Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Конкурсни творби arrow Героичните измерения на свободата в поезията на Христо Ботев (ЛИС)

Героичните измерения на свободата в поезията на Христо Ботев (ЛИС)
Оценка: / 44
СлабОтличен 
Автор Силвия Мирчева   

В своите творби Христо Ботев вижда далеч напред във времето, изразява най-пълно народните настроения и посочва истинския път към национално освобождение. Макар и неголямо по обем, неговото творчество впечатлява с прямотата, непримиримостта и решителността си. Основната тема в него е пътят към свободата и необходимата жертва в нейно име.
За Ботев единственият правилен път към свободата е въоражената борба – в нея трябва да участват всички българи, за да може да се счупят тежките окови на робството. В творчеството си поетът естетизира смъртта – за него изглежда красива, защото е в името на нещо красиво – народната свобода. Той не иска никаква награда – народното признание му стига, за да се почувства щастлив, че е дал живота си за родината.
Лирическият герой в „Елегия” е взел своето решение – да следва пътя на бунта. Робството е обрисувано в целия си ужас, не е спестена истинта за страданието на народа. Ероят твърдо е решил, че повече не може да търпи това, и укорява тези, които се примиряват и чакат покорно. За него е позорно, че народът се страхува да се бори, че „не чуй се от тях глас за свобода”. Едиственият верен път към свободата е борбата и героят в стихотворението е гневен, защото народът не го осъзнава. Той чака и се надява, слуша, когато му се повтаря „Търпи и ще си спасиш душата!”. Ботев изобличава потисниците на нарда – те далеч не са само поробителите. Чорбаджиите, духовенството, образованите хора – точно тези, които трябва да събудят жаждата за свобода, поощряват примирението.
В друга своя творба – „На прощаване”, Ботев се готви на се включи активно в борбата и да даде живота си в името на всеобщото благо. Той излага мотивите си да участва – прекалено свободолюбив е, за да търпи потъпкването на правата си, носи юнашко сърце, наследено от героичните му прадеди. Готов е да даде дори живота си, ако е нужно: „пък... каквото сабя покаже/и смъртта, майко, юнашка!”. За него смъртта не означава просто край на неговия живот – тя е нещо красиво, необходимо, за да се постигне общата цел. Естетизирането на смъртта е характерно и за други Ботеви творби. В баладата „Хаджи Димитър” тя се свързва с най-красивите митични създания – самодивите. В разказите за тях те подмамват мъжете с хубостта и песните си, а след това ги събличат и убиват. В тази балада обаче дори те се възхищават на героизма на бореца за свобода и се грижат за него:
   Една му с билки раната върже,
   друга го пръсне с вода студена,
   третя го в уста целуне бърже –
   и той я гледа – мила, засмена!
Лирическият герой от стихотворенията на Ботев не се нуждае от много, за да участва в борбата – него не го привлича материалното. Свободата, която ще извоюва за народа си и неговото признание са достатъчна награда. В „На прощаване” той споделя с читателите си, че не търси отплата за саможертвата и изгубената си младост. В баладата „Хаджи Димитър” казва и една друга истина – „Тоз, който падне в бой за свобода,/той не умира”. Краткият земен живот е несъизмерим с духовното величие и безсмъртие на загиналия в името на всеобщото благо и щастие. Борците за свобода ще се помнят дълго, за тях ще се разказват легенди, ще се пеят песни – народът ще оцени тяхната саможертва и ще помни, че свободата не е била подарена, а е извоювана с цената на много погубени животи, почернени семейства и кръв. Както всички ще се радват на свободата, също така и всички ще тъжат за погубените народни синове, дали живота си в името на всеобщото благо.
Широко застъпена в поезията на Ботев е темата за необходимата жертвеност. Без да се пролива кръв, няма да се постигне така мечтаната свобода. Поетът вече е взел своето решение – той е тръгнал по пътя на борбата и не поглежда назад. В стихотворенията си говори от името на всички българи, решили да оставят мило и драго, семейство, любима и спокоен живот, в името на една всеобща мечта – свободата. Ботев смята, че никой истински българин не бива да остава безразличен към борбата. Когато той самият планира да премине Дунава и може би да загине, единият от заветите, които оставя, е:
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
в земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
Пушката, майко, сабята…(„На прощаване”)
Въпреки че милее за невръстните си братя, той иска те да продължат неговото дело, защото трябва и занапред да има смели борци за свобода, закърмени с любов към родината и непокорство към поробителите. Братята му трябва от малки да осъзнаят необходимостта от саможертва. Чрез техния образ Христо Ботев символизира младото поколение като цяло – тези, които днес са още малко да носят пушката, утре трябва да поемат по нелекия път на революцията. Не бива да забравят делото на бащите и братята си, а трябва да го продължават, докато накрая бъде постигната заветната цел.
„Българската майка юнашка” е призвана да осъществи връзката между поколенията – точно тя е тази, която трябва да възпита синовете си в непримиримост и готовност за саможертва. Трябва немалко смелост, за да изпратиш обичните си деца на почти сигурна смърт в името на родината. Майката трябва да притежава огромна душевна сила, за да изпълни завета на сина си, паднал в боя, но тя има морално задължение към паметта му да постъпи така, както й е заръчал.
Непокорната личност на лирическия герой не приема робството и прави своя избор – борбата. Той се противопоставя на робството във всичките му измерения – както физическо, така и духовно. Той избира пътя на бунта, съзнавайки, че това е единственият мост към свободата, която за него е свещен идеал. За тази ценност геоят е готов да жертва живота си – в юнашката си смърт вижда спасение от робската действителност. За него смъртта означава вечност.