Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow 8 клас arrow Една невъзможна любов сред ужасите на войната (ЛИС)

Една невъзможна любов сред ужасите на войната (ЛИС)
Оценка: / 103
СлабОтличен 
Автор Теодора Зарчева   

 

    Повестта “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев е драматичен разказ за една обречена любов сред ужаса и страданието на военното време. Идейният замисъл на творбата е свързан със смисъла на човешкото щастие. Щастие, което е невъзможно да бъде изживяно по време на войната.

Интересен е фактът, че авторът обособява трима разказвачи. Млад “автор”, който всъщност е младият човек, завърнал се в родния си град. Вторият е старият учител, чиято вила е съседна на полковнишкото лозе, а третият е  “всевиждащият автор”, който ни прави свидетели на интимните преживявания на героите и разкрива мотивите за постъпките им. 

     Заглавието на творбата има дълбок идеен смисъл, свързан със символиката на прасковата. Чрез нея авторът ни показва зрялото у човека и стремежа му към пълноценно щастие.

     Повестта представлява ретроспекция на вече минали събития, за които писателят започва да разказва чрез природно описание. То играе ролята на въведение и подготвя читателя за следващите събития.

     Атмосферата в Търново е под влияние на войната, а умореното небе и неизвестността са най-точно обвързани с нея. На фона на тази тежка война изпъква образът на Елисавета, изобразен чрез романтично-реалистичния стил. Героинята е била най-красивата и желана жена в Търново. Всеки, който я види, запаметява образа й в съзнанието си. Тя има магнетична красота. Неслучайно обаче авторът я определя като ужасяваща, защото е нереална в ужаса на войната. Тя е изненадваща за грозния свят наоколо и затова е обречена да не съществува дълго в него. Описанието на Елисавета е “поетично”, то въвежда вътрешен драматизъм чрез лирически мотиви.

     Авторът разкрива образа на героинята като потомка на видно, но обедняло семейство. Затова тя се омъжва за човек с високо обществено положение. Елисавета се е съгласила на този брак, защото спазва принципите, в които е била възпитана. Тя обаче не е щастлива, защото в душата й се таи нуждата да има деца - едно от най-важните неща, осмислящи живота. В такъв момент я връхлита любовта към Иво - любов, която я кара да се чувства свободна и щастлива.

     В началото Елисавета не гледа на Иво като на мъжът, който ще събуди у нея тези чувства. Неугледният му вид предизвиква съжалението й и нейните чувства не прекрачват границата на милосърдието. Преди да срещне пленника, героинята е наясно със своята съдба. Тя не се страхува да признае собствената си вина, че е пропиляла живота си. Затова тя не може да се влюби толкова лесно. Но Иво провокира любовта й, която идва по-късно и води до психологическата промяна у Елисавета, намираща се в основата но творбата.

     Героинята вече намира щастие, открива красотата на дълбокото искрено чувство. Но тази любов води до всепоглъщащата й омраза към мъжа й. Тя го е мразила цял живот, защото вижда, че с него не може да намери щастие. Но когато то я  спохожда, ненавистта се засилва. Елисавета смята, че той е виновен за пропиления й живот. Тази омраза е двойно по-силна, защото чрез нея героинята опитва да се пребори със собствената си вина.

     Елисавета има право на избор два пъти. Първият път избира да се омъжи за полковника, а вторият път избира любовта. Но тази любов влиза в противоречие с обстоятелствата, които я правят невъзможна. Между героите съществуват непреодолими прегради. От едната им страна е нуждата от свобода и щастие, а от другата - отговорностите към семейството и обществото. Този конфликт засилва драматизма на ситуацията. Към него се прибавят човешките предрасъдъци и омразата наоколо, превърнала се в лична ненавист. В такива обстоятелства любовта на героите е невъзможна.

     Авторът характеризира по косвен начин поведението на Иво - чрез описанието на войната и епидемията. Прави впечатление, че той е наречен по име само два пъти. В цялото повествование е наричан “пленника”, тъй като истински човек в него вижда само Елисавета. Интересен е фактът, че преживяванията му не са представени с подробности. Акцентът е поставен върху духовната му извисеност, върху неговата емоционалност, чувственост и непосредственост. Той е “крадецът на праскови”, който за Елисавета се превръща в крадец на любовта. Най-широко обаче е застъпено  описанието на любовното чувство у него, неговите прояви на нежност, всеотдайност и уважение към своята любима. Не се страхува да покаже чувствата си, следва поривите на сърцето си, като по този начин пренебрегва реалните опастности.

     Една такава реална опастност в отношенията на двамата се явява ординарецът, който също не е останал безпристрастен към красотата на господарката си. Неговата любов е странна и тайна, защото не може да бъде споделена. Той става неволен свидетел на тяхната връзка. Елисавета усеща напрежението между тях и презрението му към Иво, станало причина за смъртта на пленника. На пръв поглед ординарецът застрелва Иво, изпълнявайки заповедта но полковника, но тя се явява просто улесняващ фактор за него и чрез нея той оневинява себе си за убийството.

Елисавета знае за заповедта на мъжа си, но остава с него докрай в колибата, в брачното ложе, въпреки че мечтае за момента, в който ще тръгне с Иво. Тя няма как да не се съобрази с обстоятелствата и това я кара да изпитва вина. Именно тя я тласка към самоубийство. Героинята счита себе си  виновна за смъртта на Иво, защото има съмнения, че е можела да я предотврати. Мисълта, че не го е опазила, я кара да се чувства най-грешния човек на света. Разбира, че е сторила грях и избира достоен начин да си отиде от този свят. Моментът да направиш равносметка на живота си присъства в смъртта и на двамата. Те имат отговорности, но ги пренебрегват - опитват се да откраднат щастие в тези тежки времена. Нравствена кражба с драматични последици.

     В жертва на тези обстоятелства се превръща полковникът. Той е пламенен родолюбец, вярващ в силата на българската армия, но е опустошен нравствено от войната. Тя го превръща в суров човек. Но той обича Елисавета по свой начин и ще страда за нейната смърт. Единствената му вина е, че забравя, че живее извън окопа и пренася войната в живота си.

     Много от мотивите, оформящи сложния възел на драматичните противоречия, са изразени с описания. Присъстват темите за войната и омразата между хората, но и тяхната надежда за по-добро бъдеще. Има подробни описания на военните действия, чрез които се отразява съдбата на героите, както и образът на злото в изображението на епидемията. Има я цялата несправедливост на живота, но и силата, с която Елисавета и Иво надмогват тази несправедливост и дават израз на авторовата идея за извисяване на човешкото.

     В повестта “ Крадецът на праскови ” Емилиян Станев ни прави свидетели на една дълбока и всепоглъщаща любов. Но и невъзможна, защото се поражда в едно тежко време, в което не може да съществува. Въпреки това авторът успява да ни представи една мечта за свят, в който силата на човешката любов може да преодолее предрасъдъците.