Начало arrow Литература arrow 11 клас arrow България в поетическото творчество на Иван Вазов (ЛИС)

България в поетическото творчество на Иван Вазов (ЛИС)
Оценка: / 32
СлабОтличен 
Автор Галена Цветкова   

 

Поетическото си творчество Вазов посвещава на България и на народа и. Образът на родината покорява читателя със своята мащабност и величие, защото е изваян под нестихващия прилив на обичта към отечеството, която в авторовото съзнание е патриотичен дълг. Творецът остава “верен син на своя народ и своето време”. За него България е не само вдъхновение, тя е постоянна тема и основен образ в поезията му.

        

Представата за родината се изгражда от патетични картини и лирични пейзажни миниатюри , от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали за винаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти от историята ни. Всяка поетическа творба на Вазов е изпълнена с преклонение и възхищение от България, от природата и, от славното и минало и от силния дух и борбеност на нейните чеда. В поезията си авторът влага и пресъздава своите чувства, като за разлика от Ботев не остава само при поляризираните крайности - любов и омраза, а вписва безброй нюанси. Така редом с любовта присъстват и възторгът, болката, страданието, вярата и оптимизмът, които се примесват с тъга и разочарование и прерастват в ненавист към народния враг, към потисничеството и тиранията, угнетяващи човешкия дух. За Вазов България е сакрално пространство, вяра и упование. Поетът съди хората спрямо тяхната посветеност и любов към нея. Обичта, изразена в творчеството му, е не само дълбоко лично, интимно изживяване, но и ярка гражданска позиция.

        

Стихотворенията от предосвобожденския период - “Новонагласената гусла” и “На България” , бележат началото на патриотичната лирика на Вазов. “Новонагласената гусла” е избрано за програмно в поетическото наследство на автора, защото в него той за първи, но не и последен път, провъзгласява, че ще бъде певец на народните страдания и борби. Творческата преориентация, която намира израз в категоричния отказ от интимните вълнения като обект на интерес, не е нито усилие, нито насилие над самия себе си, а представлява начин за намиране на себе си и е доказателство за изяснената позиция и цел на лирическия субект. Подобно на лирическия герой при Ботев (“До моето първо либе” ), Вазовият човек също се отрича от безумството да възпява красотата и любовта във времето на робството:

 

Пеях пренесен! О, заслепенье!

Фалех цветята, славех живота…

А не поглеждах как окол мене

моите братя влачат хомота!        

                           ( “Новонагласената гусла” )

 

Възклицателните изречения, апосиопезата и анжамбманът показват вълнението на лирическия Аз. Разкрива се разбирането на Вазов, че в робството не може да се открие красота, тя трябва да се търси в свободата, защото хубостта на природата и любимата не е лек за лютите рани на изстрадалия роб. Процесът на “сменяне на струните” на “Новонагласената гусла”, всъщност е процес на трансформация на ценностната система на поета, в следствие на прозрението, че е бил обхванат от “заслепенье”. Съдбата на “старите” Вазови песни е да бъдат неразбрани, защото са непотребни - “Моите песни кой ще разбира?/Те не услаждат клети робове.” Лирическият субект стига до извода, че поетът трябва да е “ехо” на света, а светът е същият, какъвто е и при Ботев - “черна прокуда” (“На прощаване” ), където народът е мъченик. В този ред на мисли, тук - съвсем логично, е мястото на Вазовия обет - “Днес на дълга си аз съм послушен:/ази ще пея песни свободни.” - поетът “провъзгласява”, че ще бъде певец на народните страдания и борби.

В художествения свят на твореца с трагично величие се откроява образът на България, на която авторът посвещава своите “нови” “песни свободни”:

 

На теб, Българио свещенна,

покланям песни си сега.

На твойте рани, кръв безценна,

на твойта жалост и тъга,

на твойте сълзи и въздишки,

на твойте страсти и тегло

и на венеца мъченички,

кой грей на твоето чело.               

                          (“На България”)

 

Анафората “на твойте” засилва внушението за посветеност на родината, която по-нататък, наричайки “майко мила”, лирическият герой изравнява със стожера на националната идентификация и общочовешки символ на топлота и уют - майката.

      

Със своето творчество Вазов отговаря на основния въпрос на епохата - “Кои сме ние?”, народа се самоидентифицира чрез поезията му. Неговата лирика, прославяйки националния характер в “Епопея на забравените” , защитава мястото на България и нацията ни сред другите европейски държави и народи. “Сто и двайсет годин” делят Паисий от онзи “див, чутовен връх” Шипка. От годините на борби и страдания, Вазов извлича най-светлите имена, които трябва да останат в паметта на народа, а са потънали в забрава в следосвобожденската действителност. Словата на Огнянов от романа “Под игото” - “Позор и престъпление ще бъде само ако скръстим вече ръце… ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България…” се сбъдват - свободните българи не помнят своите герои, своите спасители. Огорчението и разочарованието на Вазов от този факт го кара да освести идеалите, да напомни за славните имена и дела - това обяснява защо в поезията му миналото е нравствен коректив на настоящето. Левски, Бенковски, Кочо, братя Жекови, Каблешков, братя Миладинови, Хилендарски, Раковски - тях възкресява и възвеличава творецът в съзнанието на следосвобожденеца, като същевременно го укорява за апатията и дребнавостта. С примери на героизъм и нравствено величие, творецът защитава честта на България.

     

Стихосбирката на Вазов е рамкирана от произведенията, посветени на две митични проявления в българската история - “Левски” като най-възвишен пример на личен подвиг и “Опълченците на Шипка” като най-възвишен пример на колективен подвиг.  Поетът проследява устрема на българския народ към свободата още от “най-първата искра в народната свяст”, която Паисий хвърля в тъмнината на робството чрез своето дело, за да възвести тържествено, че “От днеска нататък българският род/ история има и става народ!” - думи, които напомнят Божиите слова, въдворили ред в хаоса - “Да бъде светлина!”. Знаенето на миналото гарантира съхранението на българското, забравянето му е акт на загуба на идентичност, възкресяването на историческата памет е залогът за бъдещето на нацията - това обяснява паратекстът на одата, цитат от Паисиевата “История славянобългарска” - “Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”. Както “Историята” събужда българина от неговата безисторичност, така и “Епопеята” го разтърсва след век от неговата бездуховност и му посочва достойните висоти. Трудът на монаха, “за рая негоден”, е подвиг - “житие велико”, което хвърля мост между изчезналото минало и непоявилото се бъдеще. Образът на Паисий, внушен като незначителен, незабележим чрез характеристиката “непознат”, “наведен”, “скромна килийка”, бележи единственото човешко присъствие сред мрака. Самият калугер е маркиран с белезите на извънмерното - чрез реторичните въпроси: “Ил бе философ? Или беше луд?”.

      

След въдворения ред в тъмнината, други двама българи - братя Миладинови, продължават Паисиевото дело и подемат “борбата” за запазване на националната идентификация и самочувствие. Те поддържат възроденото от Хилендарски самосъзнание и не се боят да изрекат думи като “наука, свобода”. В песните събирани от двамата братя оживява величественият образ на Крали Марко с “коня Шарколия” - герой от националния ни фолклор, чието име изпълва душите с гордост и плам и не позволява на духа да угасне и на народа да се подчини на робските окови. Братята - славни синове на Отечеството, запазват песните му, защитават езика му и “без да ги е страх с силний да се борят” се отдават напълно на вярна служба на родината - “И викаха силно: “Мразиме хомотът/ позорен и мръсен на фанариотът!”. Братя Миладинови остават в съзнанието на народа със своите последни слова: “Как много те любим, Българийо мила!” - предани на идеала си до своя последен дъх. Борбата, която Паисий и братята водят с перо и слово, помага на българите да се самопознаят, кара ги да повярват в собствените си сили и имайки славното минало за опора - да извоюват свободата си.

   

След процеса на духовно съзряване първият, който прилага идеите на възрожденците е Раковски. В одата “Раковски” той е описан като “Мечтател безумен, образ невъзможен,/ на тъмна епоха син бодър, тревожен”. Образът му е изграден с помощта на епитети, антитези и градации, които го представят като завладяваща, сложна и противоречива личност, чиито единствен идеал е свободата на Отечеството - “Свобода! Сяйна е зорница!”. Той притежава качествата на будител и революционен водач и съчетава в себе си несъвместими крайности:

 

тук мъдрец замислен, там луда глава,

мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,

поет и разбойник под съща премяна,

мисъл и желязо, лира и тръба:

всичко ти бе вкупом за една борба.                

                                           (“Раковски” )

 

Животът на бунтовника е разположен между двата полюса “смърт или свобода”, той проправя пътя към Освобождението като подготвя въстанието, търси опора в историята, живее с народните тъги и радости. 

     

Самоотвержената дейност на Левски, въплътил в себе си чертите на националния водач, събужда героичния дух на българина. Апостолът чрез саможертвеното си дело в името на народа, застава на святото бесило. В творчеството на Вазов именно бесилото е най-високият връх, който човешкият дух може да достигне. В пресемантизираното си значение то е сравнено с кръста на Иисус, а Левски е сравнен със самия Спасител. Умирайки за народа, Дяконът постига своето безсмъртие. Парадокс е, че при отказването на Дякона от църквата, той вместо да се отдалечи от идеята за светостта, всъщност се приближава към нея. Стигнал до прозрението, че постигането на лична хармония е невъзможно в свят, пропит с мъка и  робски неволи, лирическият герой заключава - “Манастирът тесен за мойта душа е.”, защото расото - символ на отказа от съблазните на светското и на отдаването на духовното, не осигурява личния мир на човека. Основен център в дейността на Апостола е проповедта: “говореше често...”, “говореше тайно…” Неговите думи са думи за нови етични правила и изисквания, “за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът”. Те разрушават всички познати досега ценности, робското примирение, страхът, егоизмът са престъпления в моралния кодекс на революцията. Свободата се осъзнава като философско-етична категория. Словото на Левски е равно на свещена апостолска проповед, тя възражда народа за нов живот, събужда съвестите, разкрива нов свят и ново бъдеще. Подобно на Христовото учение, неговите думи фокусират народните въжделения, защото носят знанието за самия народ:

 

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно

и тям на душата ставаше по-ясно.

 

Оди като “Каблешков” и “Кочо” особено ярко пресъздават революционния кипеж, обхванал българските земи. За да илюстрира духовното израстване и революционния подем на българския народ и в доказателство, че словото на будителите и примерът на бунтовниците дават резултати, в одата “Каблешков” Вазов използва обобщения: “и всякоя възраст, пол, класа, душа,/ размърда, разбуди като гора спяща”, “Всякой беше бодър: як, слаб, млад и стар,/ богатий и бедний под покрива сламен -/ всичките горяха от същия пламен”. В тази Вазова творба, както и в “Кочо” и “Опълченците на Шипка”, обикновеният човек излиза на преден план, безропотната рая си поставя възвишени цели “що малките правят с големите равни” (“Кочо”), а именно - извоюването на собствената свобода:

 

Народът живейше със чувство само.

Свободата беше пленила ума му.

Той се бе усетил изведнъж голям

и готов за бунта, и храбър, и сам;         

                                        (“Каблешков”)

 

Революционният кипеж обхваща българските земи и превръща довчерашния роб в бунтовник, заслепен от мисълта за освобождение. В новата нравствена система свободата е поставена над живота. Това осъзнава дори простия чизмар Кочо - “Невясто! виж, настая сеч/ и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…/ Искаш ли да умреш?” и българката избира “свободната” смърт. 

    

Героичното минало на България и отрежда достойно място в световната история. Перущица “Картаген надмина” и “Спарта засрами”, а образът на Левски остава във вечността сред велики личности като “Прометея”, “Сократа”, “Коломба” и “Хуса” - всички те жертви на тиранство, опит да се спре прогресът. Съвсем парадоксално Вазов сравнява победата ни на връх Шипка с една загуба - на спартанците при прохода Термопили, защото победа може да има и събитие, определено от историята като поражение; гордост може да има и в този исторически момент, който изглежда позорен.

   

Вазов открива върхове на национална доблест и човешко достойнство в драмата на Априлското въстание, в нравствената твърдост и мъжество на Перущенци, геройската смърт на Бенковски, Кочо, Волов - велики чеда на България. 

 

Подобно на „Левски“ и „Паисий“ , “Волов” включва кратък монолог на героя. В тази творба, както и в “1876” , отсъства одическото начало. След петия стих тя се превръща в драматическа миниатюра и се появяват образите на говорещия Балкан - пространство на подвига, „Градът“ - Библейски символ, абсолютен свят на злото, „Хижата“ и „Янтра“, която единствена приютява в своите води разгромените въстаници и ги спасява от „безславна смърт“: „Елате, нещастни, във мойте обятья“.

 

Бенковски е направил своя житейски избор - борба за освобождение на отечеството, но тя не може да бъде доведена до своя заветен край и изход е само смъртта. Тя е бунтът на героя против земната робска участ, чрез нея той отхвърля ограниченията и рамките, наложени от робското битие, тя е неговият път към вечността. Привидното поражение, всъщност е победа, защото Бенковски умира свободен и дори след смъртта си всява страх у поробителя. Баладичният край на произведението, наложен от патриотичния патос и приповдигнатия тон, внушава безсмъртието на подвига:

 

Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата,

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

“Бенковски!” - продума и тихо умря!

 

Във всички единадесет оди Вазов убедително защитава и доказва тезата, че българският народ извоюва пред света признанието на героичен народ, но единствено в последната, дванадесета ода, заявява, че националното достойнство и изключителният героизъм на опълченците измиват позора на робството и примирението. Финалът на “Опълченците на Шипка” е абсолютният финал на “Епопеята”. Възвисява се митът за народа, възкресил не просто страната си, а себе си, сам извършил “метаморфозата” до непокорния и нетърпелив да понесе кръста си свободен човек - и това в името на святата родина. Запознал се с паратекста, читателят очаква припомнянето на първата българска победа, но бива попарен още от първия стих на философския увод, който заговаря за срама на народа:

 

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото...

 

Лирическият говорител приема петното, признава слабостта, преглъща обвиненията. В ход е принципът на отъждествяването (Кл. Протохристова), при който лирическият глас приема една чужда, натрапена му теза, за да я разколебае и обори със собствените и доказателства. Лирическият Аз настойчиво напомня погромите в нашата история: “Беласица стара и новий Батак”. С неистово натъртване всеки стих бележи нов укор: “синила от бича”, “следи от теглото”, “счупените окови”. В градация са представени сипещите се един след друг упреци към националното достойнство на българина, свързани с историческото минало. Горчилката на историческия трагизъм е подсилена и от седемкратната анафора на безпощадното “нека”. Реториката на отрицанието е доведена до дъното на унизителната за един народ констатация - “нека таз свобода да ни бъде дар”. От това повече нищо не може да задълбочи нравствената болка.

      

Следва онова превъртане в одическата настройка, което с равен плам провежда възхвалата като противопоставена на упрека. В контраст с преходните мрачни тонове тук общият израз на чувствата е подчинен на светлина, връх, мощ, легенда. Въпреки позора на робството, в “нашто недавно” има и славни моменти, които да развълнуват сърцето на българина и да му вдъхнат увереност и гордост. Оживен е образът на Балкана като символ на българското упорство и устойчивост, а неговият “див чутовен връх” е превърнат в паметник на величието, на безсмъртието на българския дух.

     

“Опълченците” са застанали пред цялата вселена, за да докажат величието на народа си. Отново България е висш критерий за достойно човешко присъствие:

 

България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!

 

Всеки стих от тази ода е израз на възхищение от смелостта, героизма, величието на българите. Поетическият текст сменя средството за възхвала - дълбоките разсъждения са последвани от напрегнато описание на самия акт на извоюване на славата и победата. Българските бойци са наречени “орловци”, “дружини горди”, “лъвове”, “канари”. Те дават геройски отпор, имат волята да победят, готови са и на хекатомба, сторват чудо - мъртвите възкръсват за повторна битка, сякаш не е достатъчно веднъж да се умре за свободата на отечеството. Защитниците са горе на върха, превърнали са го в крепост на духа, в непристъпно, отвоювано от робството място, от което се възражда България. Обратно - турците са изобразени като “орди”, с див и необуздан, но безсилен стремеж да покорят довчерашните си роби. В техните талази няма ред, няма мобилизация, защото няма идеал. Те принадлежат и като топос и като ценност-антиценност на урвата, на низкото. Цялата образна система е премерена, за да подчертае величието на българския дух в този критичен момент. Неслучайно предводителят на врага е наречен “Сюлейман безумний”. Епитетът е многозначещ, защото подчертава очевидната несъстоятелност на чуждата кауза - невъзможно е да бъде победен народ, който е готов да умре, но да бъде свободен.

      

Избрал най-напрегнатия миг от битката, в който всичко е заложено и изглежда, че ще бъде загубено, поетът разтегля случката, динамизирана от непрекъснатата смяна на гледните точки: горе-долу, българи-турци, Столетов-Сюлейман. Това отлагане на изговаряне на най-ценното има поразителен художествен ефект, внушава непобедимостта на българския дух. Стига се до предположението, че опълченците няма да издържат и “ще паднат”. Но и това не би било поражение, защото в него все пак ще доминират честта и достойнството.

    

“Епопея на забравените” дава, постепенно, чрез наслагване на образи и идеи, достоен отпор и неоспоримо доказателство, че свободата на народа е постигната от неговите герои. За тях творецът говори тържествено и патетично, изгражда техните образи, служейки си със сравнения, ярки контрасти, антитези, реторични въпроси (“Що се той мореше с тоя дълъг труд?/ Ил бе философ? или беше луд?” - “Паисий”), патетични обръщения (“О, движенье славно, о, мрачно движенье…” - “Кочо”), обширни лирически отстъпления, в които Вазов дава израз на преклонението си пред подвига на народа, в този контекст и на безкрайната си любов към България.

   

Подбрал най-драматичните моменти от историята ни, в които се решава съдбата на Родината, творецът издига подвига на българина до общочовешка значимост. Поетът възпява и красотата на българската земя, възхищава се от българската природа. Вазов много трудно възпява чужда природа, той сам заявява: “Дивил съм се, но не съм я обичал.”. Забележителна е способността му да представя красотата на панорамата, да усети диханието на планините, техния “таен говор с вековете” и да го пресъздаде в своята поезия. Творецът въвежда всевъзможни перспективи на пейзажа - от широкия обхват на изпълващите хоризонта планини до “малкото цвете” в полето. 

    

В стихотворения като “При Рилския манастир” творецът представя българската природа в нейното пълно величие. Тя е обективирана и поетът се стреми детайлно да предаде нейното разнообразие и да внуши безграничността и. Самата природа става извор на естетическа наслада - тя е дом, убежище, нежна майка, душевен мир:

 

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,      

                                       (“При Рилския манастир” )

 

Лирическият субект търси и намира успокоение и вдъхновение в природата. Тя има особена целебна сила - издига невидима, но здрава стена между него и проблемите на ежедневието, тя е спасението за градския човек, защото в нея той намира покой и хармония:

 

Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила

Световните злини, тревоги са далеч - 

за тях е тя стена до небеса турила… 

 

Лайтмотивът “Сега съм у дома” внушава природата като сакрално пространство, а сравнението и с майка - “кат майка нежна съща”, подчертава силната връзка между нея и човека. Трикратно повторената, в една строфа, дума “мир” подсилва впечатлението за спокойствието, което лирическият субект получава при допир с природата, защото само сред нея той казва - “усещам се добър, почти невинен веч”.        

     

Ликът и събужда и горчиви размисли - за преходността на човешкото битие. Лирическият герой стига до философското прозрение, че човек е смъртен, а природата, също както и времето - вечни:

 

И аз, скиталец бледен, изникнал без причина,

и пак така увехнал -  аз скоро ще замина

кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!      

                                                  (“Към природата” )

 

Неизчерпаема е красотата:

 

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти…

Отечество любезно, как хубаво си ти!        

                              (“Отечество любезно, как хубаво си ти!”)

 

Кулминацията на това описание е отъждествяването на тези простори с Рая:

 

Ти рай си, да; но кой те тебе оценява?

Не те познават даже децата ти сами

и твойто име свято не рядко ги срами!

 

Разочарованието и възмущението на Вазов от факта, че българите не тачат красотата на земите си, обяснява мотивът за отчуждението от своето, което е аргументирано с липсата на познание - “Ах. ний живейме в тебе, кат същи чужденци” (“Отечество любезно, как хубаво си ти!”), “И само человекът - създание разбито,/препълнено със грижи, от страстите надвито,/час мирен не нахожда въз теб да фърли взор  …” (“Към природата”)

Родината е идеал, приобщаващ към красивото, духовното, тласкащ към нравствено пречистване. 

      

Всичко “българско и родно” намира отклик в поезията на Вазов - в това число и езикът ни. Темата за него творецът подхваща, възмутен от невежите упреци на хулителите. Откливайки на този повод писателят създава стихотворения като “Българският език” и “Родната реч”, в които дава отговор на обвиненията, но заедно с това и прославя достойнствата на езика ни:

 

…  ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий блясък ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.                

                                 (“Българският език”)

 

Вазов възхвалява не просто речта, а българската реч - “звук сладък, най-мил в звуковете” (“Родната реч”). Езикът е “меч/ на майстор художник в ръцете” и поетът е длъжен да му отдаде заслуженото. Той се възхищава от красотата на езика ни, прекланя се пред светостта му, декларира любовта си към него: “Обичам те, българска реч,/……/Обичам те роден язик”.

   

Майката - грижовен родител, медиатор между различните поколения, българка и жена, е почитана в българското патриархално семейство и е често срещан образ в литературата ни. В стихотворението “Майка ми” Вазов възпява свещения и образ. Лирическият герой, въодушевен от всеотдайността и, възклицава:

 

Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блещеше,

ти и човека в мен създаде -

ти два пъти ми майка беше!

 

В лириката си Вазов създава образа и на следосвобожденска България, в която за негово огорчение властват мизерията и нищетата: “Зла бедност!”, “Тегло, запустенье!...” (“Елате ни вижте!”) Поетът изразява съчувствието си към бедния селянин, той страда с него, съпреживява болките и страданията му и безкомпромисно изобличава социално силните, които са се самозабравили в егоизма и властолюбието си. Тях той заклеймява с убийствения си сарказъм - “вий, славни, вий, сити!”. Лирическият субект таи надежда, че у господстващите класи ще се зароди “и срам, угризение” от потресаващата картина на битието. Това ново “робство” поставя в окови човешкия дух и го приравнява със скота: “… На също гноище/ лежи скот и стопан, духовно сближени.”

   

В стихотворението “Линее нашто поколенье” най-ярко си личи разочарованието на Вазов от хората на следосвобожденската действителност. Настоящето е описано като “застой, убийствен мраз”, а народът е принизен до равнището на “племе закъсняло”. Парадоксът: “Ний влазяме в нов век, но не в нови дни.” е разкрит в творбата “Двайсетий век”. Будното съзнание на Вазов негодува и се бунтува, защото в гордата Родина все още “Въпроси зловещи висят нерешени   …” 

      

Творецът прославя България и народа ни, представяйки в поезията си битките, които сме водили. В стихосбирката “Сливница” (1886 година) Вазов възвеличава посвещението и патриотизма на войните, той е покорен от силното чувство на преданост и любов към България: “Борци, венец ви свих от песен жива,/ …/ И тоз венец - той няма да завене” (“Новото гробище над Сливница”). Българската мощ е обезсмъртена “и славата ще вечно пей и стене” над гробовете на борците. Поетът се прекланя пред техния подвиг - в него вижда подвига на целия народ. В предговора към стихосбирката се казва: “Кой извърши тия чудеса? … Едно лице. Кое? Българский войник! Как се казва той? - Българский народ!”. За Вазов България е светиня, затова и жертвите за нея са свети. Родината отново е оприличена на майка:

 

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха!

 

Войниците почиват под родната си пръст, слели имената си завинаги с това на България и с нейната слава. Вазов извежда героите от времевите граници и ги прави вечни, защото песента за тях “вечно ще гърми/ из българските планини зелени”. Поетът демократ възвеличава изпълнението на свещения дълг към родината.

   

На тържественото посрещане на войските ни в София на 14 декември, авторът посвещава стихотворението “Само ти, солдатино чудесни …”. Прославен е българският войник:

 

Само ти, солдатино чудесни,

всичко снесе на плещи си здрави,

само ти, юнако неизвестни,

нас спаси, България прослави!

   

Войните са “братя прости”, “царски гости” и “лъвове безстрашни”. Те са истинският победител.

      

Творецът слива своята съдба, с тази на Родината - “… и мойто битие всецяло слях/ със битието на народа.” (“Моят път”).  Ликуващ или стенещ лирическият глас на поезията му е гласът на нацията, животът на лирическия герой е живот “за народа”. Самият Вазов е сляп - като дядо Йоцо, в любовта си към отечеството. Той, макар и разтворил широко очи за природните и красоти, я вижда с по-силно от зрението си сетиво, чувства я с душата си. Свързвайки се в едно с Отечеството, творецът приема и несгодите и, в резултат на което в “Жива история” лирическият Аз казва:

 

Душата ми е цяла разорана

от страшний на неволята му плуг,

на всичките трептежи на Балкана

         история съм жива тук!

 

На България е посветил всичко: “душа, сърце, любов, зари небесни,/ от теб приети - върнах ти ги в песни.” (“Съзерцание”), “душата си раздадох аз  …” (“Недопята песен”). За родината творецът е син, за народа е редом с майката (поет - “баща” - “Новото гробище над Сливница”) Вазовата лирика е олицетворение на сливането на човешкия дух с духа на родината. В самооценъчна творба, каквато е “В бъдещето”, той заявява за песните си:

 

Те жив са отклик на духа народни,

а той не мре, и дор сърца туптят

от скръб и радост наший край свободни,

и мойте песни все ще се четат.

 

Във висшето си предназначение поезията на Вазов се отделя от създателя си, за да поеме по пътя си заедно с нацията, която единствена има право над нея: “И аз на своя ред ще си замина” (“В бъдещето”)

       

Творецът сам казва за себе си - “Аз пях за България, защото я обичах”, “аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ”. В произведенията си той придава национално съдържание на думи като “България”, “народ”, “история”, “героизъм”. Вазовото поетично творчество е придобило внушителните размери на духовна атмосфера още от нашето детство със стихотворения като “Аз съм българче”, “Де е България?”, неговите слова, посветени на родината, ще останат завинаги в сърцата на народа ни.