Начало arrow Литература arrow 11 клас arrow “Епопея на забравените” – поетически иконостас на национално-духовното битие (ЛИС)

“Епопея на забравените” – поетически иконостас на национално-духовното битие (ЛИС)
Оценка: / 35
СлабОтличен 
Автор Галена Цветкова   

 

В творчеството си Иван Вазов следва своя единствен идеал - България. Той възпява родината със синовна обич и признателност. Поезията му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности. Авторът - възрожденец по дух, нагласа, възгледи и разбирания за живота, е продължител на традициите от предосвобожденската епоха, което обяснява основната му цел - чрез художественото слово да “възкреси” паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Вазов осъществява своята творческа мисия в цикъла “Епопея на забравените”.

        

Всяка ода от епопеята е възторжена прослава на дейците от Възраждането, на обикновените българи, жертвали себе си в името на своята цел. Вазов се прекланя пред националните герои и живота, им отдаден на България и народа и пред славните битки срещу робското потисничество и тиранията. В творбите си от цикъла “Епопея на забравените” той рисува постепенното осъзнаване на националното в българите и неговото израстване до саможертва, която измива срама от робското търпение  и покорство. Всяка личност от тези дванадесет оди е персонификация на една идея и е част от определено събитие или етап от борбата за свобода. Революционните водачи и будителите съзнателно правят своя избор да служат на Родината и отстояват правото на съществуване на съотечествениците си и правото им на собствена държава. Образите на славните дейци от тази епоха са създадени от автора с изключителната сила на художественото и историческото внушение. Те са достойни синове на Отечеството, тяхното присъствие бележи полетите на националния дух. Героите - мъченици на освободителното движение вдъхновяват народа чрез примера си, в литературата биват канонизирани за светци в иконостаса на национално-духовното битие и завинаги остават в световната история. “Епопея на забравените” претворява живота на нацията и миналото и в цялото му величие, но присъства и горчивината от факта, че славните герои не се помнят от хората на свободна България. 

    

Времето на низките страсти и егоистични цели превръща светлите личности от предосвобожденската епоха в “забравени”, за което свидетелства и самото заглавие на цикъла. Виждайки, че идеалите, идеите и копнежите не се помнят, Вазов стопява огромното разминаване между желание и действителност като възкресява образите на допринеслите за свободата на Родината българи, с което те завинаги остават в паметта на народа. Поетът създава пантеон на безсмъртните с цел да покаже на съвременниците си тяхната история, съдбата на народа по време на игото, робското примирение, чиито срам измиват опълченците на връх Шипка. В “Епопея на забравените” темата за непознатите страни на предосвобожденското време, за всички безименни участници в борбата, заплатили с живота си за свободата на Отечеството е широко разгърната. Вазов следва процеса започнал още с елегията “Обесването на Васил Левски” и баладата “Хаджи Димитър” на Ботев и “изважда” от анонимност героите на българското Възраждане. 

      

Пробуждането на българина е проследено още от първата искра в тъмнината - делото на Паисий, което подготвя основата, върху която възниква националноосвободителното движение. Паисий поставя началото на дългия процес на съзряване, който завършва с избухването на Априлското въстание. Цикълът ни връща назад във времето - към “тъмнини дълбоки” (“Паисий”), където мракът на робството плътно е обгърнал родината ни. Одата “Паисий” е “мост” между забравеното минало и несбъднатото бъдеще, думите на лирическия говорител очертават периода на извървяването на този мост - “Сто и двайсет годин… Тъмнини дълбоки!” Текстът разгръща две полета - на обективното време, в което е създадено знаменитото съчинение и това на самата история, на случилите се вече събития, които оказват влияние върху народното съзнание. Знаенето на миналото гарантира съхранението на българското, забравянето му е акт на загуба на идентичност, възкресяването на историческата памет е залогът за бъдещето на нацията - това обяснява паратекстът на одата, цитат от Паисиевата “История славянобългарска” - “Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”. Както “Историята” събужда българина от неговата безисторичност, така и “Епопеята” го разтърсва след век от неговата бездуховност и му посочва достойните висоти. Самият Паисий е маркиран с белезите на извънмерното, чрез реторични въпроси - “Ил бе философ? Или беше луд?”. Той е застанал сам пред “хаоса тъмниий” и като Бог се е нагърбил да го подреди. Чрез извършеното от него оживява един народ, възроден и готов за своята история - “От днеска нататък българският род/ история има и става народ!”. Внушението за необикновеността на героя и делото му се подсилва от приповдигнатостта и архаичната лексика. Творението на атонския монах вплита в едно края на робското мъртвило и новото начало на съществуването - “Конец!/ На житие ново аз турих венец.”. Паисий, пропуснал много бдения, призовава към пробуждане, неспазил канона и “черковний звън”, сам изгражда нов канон - общозначимо писание, което ще вдъхновява поколения наред и ще ги води до така желаното избавление. Първият български възрожденец принадлежи на времето на мрачната забрава, но и на бъдещето на народа, заслужил своето място в пантеона на българската героика. 

      

Продължители на Паисиевото дело са братя Миладинови, които подемат “борбата” за запазване на националната идентификация и самочувствие. Обърнали взор към славното минало - “спомени стари” и “преданья вети” за “юнаци измрели без гроб, без венци,/ за хорска свобода паднали борци”, братята събират песни и приказки и въодушевяват съотечествениците си, разпалват желанието им да извоюват свободата си. Крали Марко - “вечен великан”, е олицетворение на българската мощ, на вековните стремежи на народа да отхвърли тежките окови на робството. Делото на братя Миладинови подготвя българите за бъдещето, подобно на Паисий, Левски, Раковски, Караджата те гледат напред към славната победа, която ще увенчае многовековните стремежи и ще възмезди народните страдания през дългите години на робството:

 

Защото в един век, за правдата глух,

разбуждаха смело народния дух

и на братя родни чрез родното слово

те готвеха битви и бъдеще ново;      

                             (“Братя Миладинови”)

 

Братята - славни синове на Отечеството, запазват песните му, защитават езика му и “без да ги е страх с силний да се борят” се отдават напълно на вярна служба на родината - “И викаха силно: “Мразиме хомотът/ позорен и мръсен на фанариотът!”. Братя Миладинови остават в съзнанието на народа със своите последни слова: “Как много те любим, Българийо мила!” - предани на идеала си до своя последен миг. Борбата, която Паисий и братята водят с перо и слово, помага на българите да се самопознаят, кара ги да повярват в собствените си сили и имайки славното минало за опора да извоюват свободата си.

      

След процеса на духовно съзряване първият, който прилага идеите на възрожденците е Раковски. В одата “Раковски” той е описан като “Мечтател безумен, образ невъзможен,/ на тъмна епоха син бодър, тревожен”. Образът му е изграден с помощта на епитети, антитези и градации, които го представят като завладяваща, сложна и противоречива личност, чиито единствен идеал е свободата на Отечеството - “Свобода! Сяйна е зорница!”. Той притежава качествата на будител и революционен водач и съчетава в себе си несъвместими крайности:

 

тук мъдрец замислен, там луда глава,

мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,

поет и разбойник под съща премяна,

мисъл и желязо, лира и тръба:

всичко ти бе вкупом за една борба.       

                                         (“Раковски”)

Животът на бунтовника е разположен между двата полюса “смърт или свобода”, той проправя пътя към Освобождението като подготвя въстанието, търси опора в историята, живее с народните тъги и радости. 

      

Караджата също намира своето място в поетическия иконостас на национално-духовното битие. В деветата ода от Вазовия цикъл, той е описан като:

 

Той беше юнака с горещата кръв,

Караджата храбри, във битките пръв,

мъдрец във съвета, ореол в планината,

за четата гордост, слава на борбата,

на Хаджи Димитър съратник и брат,

като него храбър, като него млад.

 

Първите единадесет оди от “Епопея на забравените”, завършват с физическата смърт на българските герои - “числото надви храбростта”, но поражението на българите не е победа за тирана, защото той не успява да сломи духа на народа и защото опиянението от борбата, желанието за свобода се предават на следващите поколения, живите продължават делото на загиналите - “Юнаците с нази не ще се скратат,/ нашта смърт ще вдигне други да мрът”. Караджата предсказва: “скоро ще да рухне зверската ви власт,/ наближава вече големият час/ за бой, отмъщенье, за смърт, за свобода…” Апосиопезата, с която Вазов си е послужил изразява огромното вълнение на лирическия герой. Предсмъртните думи на “Караджата храбри” са завет за българите, затова и лирическият говорител казва: “дълго йощ време там под небосвода/ кънтяха тез думи: “Свобода, свобода!/ Смърт или свобода!”

      

В следващата Вазова ода - “Левски” лирическият герой е пример и кумир на народа. Жертвоготовността му разбужда духа:

 

И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.   

   

Дванадесетте творби не следват нито каузален, нито хронологичен ред, с което усещането за историчност се разколебава. “Епопея на забравените” не е история, а разказ за ценности и за значими идеали. Тя внушава извънмерността на своите герои, които независимо от подредбата в словесния паметник, са идеалните образци. В този смисъл неоспоримо е, че цикълът поставя на първо място одата “Левски”. Всяка следваща обезсмъртена от Вазов личност в “епопеята” се съизмерява с образа на Левски и изключителната му нравствена чистота и духовна извисеност. Той е единствената историческа личност във вековната българска история, комуто народът е отредил името Апостол - заради беззаветната си преданост към делото на националното освобождение. В националното съзнание той е канонизиран, в него образът му сам по себе си функционира като икона. Както и в останалите творби от цикъла героят, е представен в преломен момент - той трябва да направи своя житейски избор. Понеже не търси затваряне в себе си и изолиране от несгодите и страданията на поробените си съотечественици, той решава да напусне манастира, за да служи на Бог, служейки на народа. Парадокс е, че при отказването на Дякона от църквата, той вместо да се отдалечи от идеята за светостта, всъщност се приближава към нея. Стигнал до прозрението, че постигането на лична хармония е невъзможно в свят, пропит с мъка и  робски неволи, лирическият герой заключава - “Манастирът тесен за мойта душа е.”, защото расото - символ на отказа от съблазните на светското и на отдаването на духовното, не осигурява личния мир на човека. Основен център в дейността на Апостола е проповедта: “говореше често...”, “говореше тайно…” Неговите думи са думи за нови етични правила и изисквания, “за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът”. Те разрушават всички познати досега ценности, робското примирение, страхът, егоизмът са престъпления в моралния кодекс на революцията. Свободата се осъзнава като философско-етична категория. Словото на Левски е равно на свещена апостолска проповед, тя възражда народа за нов живот, събужда съвестите, разкрива нов свят и ново бъдеще. Подобно на Христовото учение, неговите думи фокусират народните въжделения, защото носят знанието за самия народ:

 

селяните прости светец го зовяха

и сбрани, сдушени във тайни места

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно

и тям на душата ставаше по-ясно.

 

Образът на Левски остава във вечността сред велики личности като “Прометея”, “Сократа”, “Коломба” и “Хуса” - всички те жертви на тиранство, опит да се спре прогресът. Мъченическата смърт на Апостола също участва в канонизацията на образа му, повтаряйки кръстните мъки на Спасителя. Както в Християнството, където кръстът е въздигнат в знак, равен по святост на самата жертва, така и лирическият говорител възклицава: “Той биде обесен./ О, бесило славно!/ По срам и по блясък ти си с кръста равно!” - образът на бесилото е пресемантизиран, то е  архетип на кръста на Спасителя, но надвишава светостта му - Левски е “готов  сто пъти да умре” на него. От символ на безчестие бесилката се превръща в символ на слава - “най-грозний конец/ в бъдещето става най-сяен венец.” - поетът си служи с оксиморонно противопоставяне, за да изгради опозицията “чест - безчестие”, а чрез анжамбмана изразява вълнението на лирическия говорител. Съпоставителното изграждане на образа на героя с евангелския първообраз е осъществено и чрез мотива за предателството. Предателят -  “позор за бога”, е сравнен с Юда. Колкото възвишен и чист е образът на Дякона, толкова скверен и низостен е предателят, който “йоще живей между нас!”. Фактът, че този “низък роб” е безнаказан, е предателство за втори път за Апостола. 

Същият мотив - за издайничеството, присъства и в одата “Братя Жекови”, където изменниците отново са безименни. В тази творба е разгърната темата за страха: “Защото страхът е бездушен и слеп,/ на малките души съветник свиреп.”, който е завладял робските души. Финалните два стиха са баладичен завършек, който носи идеята за саможертвата на братята. В “1876” (единственото стихотворение, чието заглавие не назовава личност или група от хора, а е символ на важна за българския народ дата) и във “Волов” отсъства одическото начало. Последната творба, подобно на „Левски“ и „Паисий“, включва кратък монолог на героя, а след петия стих се превръща в драматическа миниатюра. Появяват се образите на говорещия Балкан - пространство на подвига, „Градът“ - Библейски символ, абсолютен свят на злото, „Хижата“ и „Янтра“, която единствена приютява в своите води разгромените въстаници и ги спасява от „безславна смърт“: „Елате, нещастни, във мойте обятья“.

      

За разлика от Левски, Бенковски сам прави своя избор - героична гибел, и не пада в “плен срамотен”. Революционерът се включва в бунта с “желязна воля и железни сили”, той е водач на народа - “Вървете! Да мрем!/ Ставайте робове! Аз не ща ярем!” Бенковски е направил своя житейски избор - борба за освобождение на отечеството, но тя не може да бъде доведена до своя заветен край и изход е само смъртта. Тя е бунтът на героя против земната робска участ, чрез нея той отхвърля ограниченията и рамките, наложени от робското битие, тя е неговият път към вечността. Привидното поражение, всъщност е победа, защото Бенковски умира свободен и дори след смъртта си всява страх у поробителя. Баладичният край на произведението, наложен от патриотичния патос и приповдигнатия тон, внушава безсмъртието на подвига:

 

Тогаз от земята

един труп пошавна, отвори устата,

пробуден от сила тайна, непозната,

и с глас издихающ, кат ръка простря,

“Бенковски!” - продума и тихо умря!

 

За да илюстрира духовното израстване и революционния подем на народа и в доказателство, че словото на будителите и примерът на революционерите дават резултати, в одата “Каблешков” Вазов използва обобщения: “и всякоя възраст, пол, класа, душа,/ размърда, разбуди като гора спяща”, “Всякой беше бодър: як, слаб, млад и стар,/ богатий и бедний под покрива сламен -/ всичките горяха от същия пламен”. В тази Вазова творба, както и в “Кочо” и “Опълченците на Шипка”, обикновеният човек излиза на преден план, безропотната рая си поставя възвишени цели, а именно извоюването на собствената свобода:

 

Народът живейше със чувство само.

Свободата беше пленила ума му.

Той се бе усетил изведнъж голям

и готов за бунта, и храбър, и сам;

 

Обрисувано е общото опиянение и бързото духовно израстване на българина в дните, когато “лудостта” обхваща целия народ и навлиза в неговия живот, бит, времето, когато:

 

И скромний учител във своя урок

хвана да загатва за “тиран жесток”.

И речта “свобода” да повтаря често.

И сякое сърце и време, и место

духът на борбата изпълваше веч.

 

“Каблешков” е творба, която повтаря постройката на цялата “Епопея”. Тя разказва как бавно един народ “полудява” - “И в няколко дена тайно и полека/ народът порасте на няколко века!”

       

Историческите личности като Каблешков, Волов, Бенковски, Левски, Раковски, Паисий имат решителна роля за развитието на българския народ и тяхното място в “Епопея на забравените” е лесно обяснимо. В това отношение одата “Кочо” не попада в общата схема, защото героят и не е с историческите заслуги на останалите личности, но този дисонанс е само привиден. Вазов възпява не само вдъхновителите на въстанието и героизма на водачите. Прославен е и копнежът на обикновените хора, доскорошни роби, техният стремеж да извоюват свободата си. Приближавайки се до победата на Шипка, отделните личности изчезват от сюжета и в главен герой се превръща колективът. Наред с бунтовниците и духовните дейци, в цикъла намира място и простият чизмар, превърнал се в смел борец, готов да жертва себе си и най-милото си в името на свободата. Ако в одата “Паисий” българският народ едва “става народ”, в “Левски” той се подготвя за “жътва богата”, а в “Каблешков” “в няколко дена тайно и полека/ народът порасте на няколко века!”, то в “Кочо” той е представен в действие. Паратекстът - “Кочо”, “Защитата на Перущица” изразява сливането между отделната личност и общността. Индивидуалната и колективната проява се свързват в един общ подвиг и се превръщат във взаимно заменяеми и съизмерими.

Смъртта е близо, героите са поставени в святото храмово пространство, което подхранва вярата им в спасението и осветява със сакралността си тяхната съпротива. Напиращите отвън “побеснели” врагове са изключени от света на възвишеното не само по местоположението си. Принципът на контраста е основен при изграждането на образите в творбата, като той е изведен не само в изобразяването на враждуващите страни, но и в обрисуваната картина на самите защитници: “въстаници бодри и бащи злочести”, “русите главички и белите власи”. Това е последният бой на въстаналия народ, но вместо да отслабва, той се засилва и настървява - “ и боят кипеше отвътре, отвън”, няма страх от настъпващата смърт.

 

“Защитата на Перущица” е една от творбите в “Епопеята”, които представят колективния подвиг, показват народа сам, творящ историята си. Творецът е представил както народа като цяло в неговата решителност, така и поведението на всеки поотделно: старците, децата, майката, бащите, сина, “старата баба що едвам се люшка”. Лудост е обхванала всички - това е лудостта на едно могъщо преобразяване. Башибозушката сган е стъписана пред довчерашните раи, които сега вместо молби и плач, сеят куршуми срещу бившите си господари. Посетите от Левски и Раковски, от Бенковски и Волов слова за бунт и революция дават своя плод. Българският “род”, научен от своите водачи на достойнство и борба, е станал “народ”. Без знаменити пълководци, без “никой вожд” перущенци действат като един. В храма вече няма покорни и страхливи роби, а герои, готови да умрат.

 

Епическият разказ е напрегнат и с рязък преход отвежда читателите в следващата композиционна част - решителния миг, в който пристига войска. В този най-напрегнат момент разказът се прекъсва, Вазов си служи с ретардация и лирическият говорител подема пряка възхвала на Перущица във възторжено лирическо отклонение:

 

Перущице бледна, гняздо на герои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

 

Поетическата митологизация и в тази творба е проведена посредством реторични похвати. Перущица е сравнена с градове като Прага, Сарагоса, Спарта, Картаген и то тъкмо с техни сюблимни проявления, завършили с крах, но с безпримерно извисяване. С това българският дух е изравнен с най-беззаветните образци на нравствен и патриотичен подем. 

Прекъснатата в най-критичния момент битка продължава с картината на кървавия погром. Ако досега гледната точка на лирическия говорител се е стремяла към максимална всеобхватност, сега тя подменя централния обект и поставя в центъра си действията на един от всичките защитници - Кочо, “простият чизмар”. Героят, в чието лице се индивидуализира колективът, е поставен в центъра на ужаса и смъртта. Образът му съчетава двете поетически техники - индивидуализация и типизация. Той е колкото обикновен, толкова и необикновен. Ситуацията на критично изпитание прави от него, родения безизключителен човек, герой. Картината на прощаването между двамата съпрузи, на жертвеното погубване на любимите същества и самоубийството на лирическия герой е трагично-величава. Самоубийството традиционно е отречено от църквата, тук обаче то бива преосмислено. В сюблимни мигове като този нравствените постулати се променят, човек се подчинява на друг морал. Самоубийството на Кочо зазвучава като подвиг, този акт е знак за победа над смъртта, над робството, над себе си и робския инстинкт за оцеляване. Подвигът на перущенци е доказателство, че и обикновеният българин притежава съзнание за дълг, чест и достойнство.

      

Стихосбирката на Вазов е рамкирана от произведенията, посветени на две митични проявления в българската история - “Левски” като най-възвишения пример на личен подвиг и “Опълченците на Шипка” като най-възвишения пример на колективен подвиг. Делото на опълченците на връх Шипка е логичен завършек на дейността на Левски, Бенковски, Раковски, Паисий и останалите възрожденци и революционери. Това е закономерният завършек на цяла една епоха, изпълнена с трагизъм и величие, позор и слава. Предсказанието на Караджата се сбъдва - “скоро ще да рухне зверската ви власт,/ наближава вече големият час/ за бой, отмъщенье, за смърт, за свобода…” 

Защитата на Шипченския проход е голямото бойно кръщене на младия български народ. Опълченците, проявили своя безпримерен героизъм, са водени от своя патриотичен дълг към раждащата се българска свобода. Победата на героите не е само в невероятното удържане срещу многократно по-силния враг, а победата, която удържат в душите си. Българският народ не е вече рая, неговата омраза към робството го въоръжава с изключителна духовна сила, която прави невъзможното възможно.

 

Жанрово “Опълченците на Шипка” носи същите белези, както и останалите произведения в “Епопеята”. Заради възхваляващия си патос, тя се определя като ода. Същевременно обаче съчетава в себе си и белезите на поемата с нейното обективно-повествователно начало, което придава епичност на творбата.

Запознал се с паратекста, читателят очаква припомнянето на първата българска победа, но бива попарен още от първия стих на философския увод, който заговаря за срама на българския народ:

 

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото...

 

Лирическият говорител приема петното, признава слабостта, преглъща обвиненията. В ход е принципът на отъждествяването (Кл. Протохристова), при който лирическият глас приема една чужда, натрапена му теза, за да я разколебае и обори със собствените и доказателства. Лирическият Аз настойчиво напомня погромите в нашата история: “Беласица стара и новий Батак”. С неистово натъртване всеки стих бележи нов укор: “синила от бича”, “следи от теглото”, “счупените окови”. В градация са представени сипещите се един след друг упреци към националното достойнство на българина, свързани с историческото минало. Горчилката на историческия трагизъм е подсилена и от седемкратната анафора на безпощадното “нека”. Реториката на отрицанието е доведена до дъното на унизителната за един народ констатация - “нека таз свобода да ни бъде дар”. От това повече нищо не може да задълбочи нравствената болка.

 

Следва онова превъртане в одическата настройка, което с равен плам провежда възхвалата като противопоставена на упрека. В контраст с преходните мрачни тонове тук общият израз на чувствата е подчинен на светлина, връх, мощ, легенда. Въпреки позора на робството, в “нашто недавно” има и славни моменти, които да развълнуват сърцето на българина и да му вдъхнат увереност и гордост. Оживен е образът на Балкана като символ на българското упорство и устойчивост, а неговият “див чутовен връх” е превърнат в паметник на величието, на безсмъртието на българския дух.

 

Съвсем парадоксално Вазов сравнява победата ни с една загуба - на спартнаците при прохода Термопили, защото победа може да има и събитие, определено от историята като поражение; гордост може да има и в този исторически момент, който изглежда позорен.

Рязко отграничено е епичното изложение от патетичния увод - след толкова натрупани чувства почти облекчително прозвучава възгласът “О, Шипка!”. Поетическият текст сменя средството за възхвала - дълбоките разсъждения са последвани от напрегнато описание на самия акт на извоюване на славата и победата. Българите са наречени “орловци”, “дружини горди”, “лъвове”, “канари”. Те дават геройски отпор, имат волята да победят, готови са и на хекатомба, сторват чудо - мъртвите възкръсват за повторна битка, сякаш не е достатъчно веднъж да се умре за свободата на родината. Защитниците са горе на върха, превърнали са го в крепост на духа, в непристъпно, отвоювано от робството място, от което се възражда България. Обратно - турците са изобразени като “орди”, с див и необуздан, но безсилен стремеж да покорят довчерашните си роби. В техните талази няма ред, няма мобилизация, защото няма идеал. Те принадлежат и като топос и като ценност-антиценност на урвата, на низкото. Цялата образна система е премерена, за да подчертае величието на българския дух в този критичен момент. Неслучайно предводителят на врага е наречен “Сюлейман безумний”. Епитетът е многозначещ, защото подчертава очевидната несъстоятелност на чуждата кауза - невъзможно е да бъде победен народ, който е готов да умре, но да бъде свободен.

 

Избрал най-напрегнатия миг от битката, в който всичко е заложено и изглежда, че ще бъде загубено, поетът разтегля случките, динамизирана от непрекъснатата смяна на гледните точки: горе-долу, българи-турци, Столетов-Сюлейман. Това отлагане на изговаряне на най-ценното има поразителен художествен ефект, внушава непобедимостта на българския дух. Стига се до предположението, че опълченците няма да издържат и “ще паднат”. Но и това не би било поражение, защото в него все пак ще доминират честта и достойнството. Лирическият говорител, разкрил всички подробности на битката, изчерпал всички възможни ракурси, спестява тъкмо победния завършек. Подобно решение е логично - истинското величие вече е постигнато, останалото би било бледо и безизразно.

 

Одата “Опълченците на Шипка” обединява идеите и темите на предходните единадесет. Композицията и - от срам към слава, повтаря тази на целия цикъл - от единадесетте поражения към победата, която “смива срамът” и доказва, че народът е изстрадал, извоювал и заслужил свободата си. Битката на върха, увенчана с успех, осмисля вековния стремеж на народа към свобода. Финалът на тази ода е абсолютният финал на “Епопеята”. Възвисява се митът за народа, възкресил не просто страната си , а себе си, сам извършил “метаморфозата” до непокорния и нетърпеливия да понесе кръста си свободен човек.

                

Вазовият цикъл “Епопея на забравените” представлява своеобразна сплав от личности и събития от Предосвобожденската епоха. Националната ни история се концентрира върху един изграден от твореца пантеон на светли и велики герои. Личностите в дванадесетте оди са канонизирани от Вазов за светци на България и на неговата нова религия - обичта към родината, превърнала се в съдник и критерий за делата на всеки.