Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow 11 клас arrow Смъртта и безсмъртието в “Хаджи Димитър” (ЛИС)

Смъртта и безсмъртието в “Хаджи Димитър” (ЛИС)
Оценка: / 55
СлабОтличен 
Автор Стефан Георгиев   

Има текстове, над които времето няма власт. Те преминават през годините и поразяват съзнанието на читателя с величието на човека, горд и непокорен, дръзнал да се изправи срещу собствената си смърт в името на свободата. Подобни текстове се превръщат в песни, възхваляващи юнашкия дух, прекланящи с пред героичното, пред националния характер. Тези мисли с пълна сила се отнасят към редица стихотворения на Ботев, но са особено валидни за баладата “Хаджи Димитър” .

Лирическият герой е направил своя избор и творбата изобразява резултатите. Изправен на границата между живота и смъртта, осмислил съществуването си, чрез борбата за свобода, той вече е неподвластен над тленното и е “осъден” на безсмъртие. Вечността на героя е внушена и чрез митологичните образи на животните и самодивите, както и чрез баладичния елемент на творбата.

“Хаджи Димитър” е стихотворение, посветено на конкретн историческа личност. Заглавието тушира връзките с реалната личност и събития, за да наблегне върху легендарното име на героя, с което той функционира и във фолклора. Действието се развива високо под небето, “там на Балкана”, в пространството на подвига, на героичната смърт и гуховно безсмъртие.

Още първите думи насочват към идеята за безсмъртие – “жив е той, жив е”, като подемат създадената още приживе легенда. В контраст с обезсмъртяването се разгръща трагичното изображение на смъртта. Героят е юнак, участвал в жестока битка, доказателство за което е метафората “потънал в кърви”. Той изпитва неимоверни страдания, но въпреки всичко излъчва обаянието на младостта и красотата. Борецът не случайно се намира в пространството на подвига и доброволната саможертва. Оръжието е разломено – “сабя на две строшена”, а битката е заубена. Разпадането на тялото е друг начин на изображение на драматичната смърт – “очи тъмнеят, глава се люшка”.

Над юнака се простира могъщото, вечно небе, символ на идеала. Този образ внушава ценността на свободата, саможертвата, подвига. Това пространство е означено с показателното наречие за място – “там” и е в опозиция с полето, символ на “робството”. Тази опозиция горе (небе, юнак) – долу (поле, жетварка) може д бъде преодоляна чрез песента, която се носи от робската земя нагоре към пространството на подвига.

Гласът също подсказва за приближаващата физическа смърт. Юнакът, обречен на самота и страдание изрича проклятия към цялата вселена. Физическата гибел на бореца е неизбежна. В света на робството тя няма как да бъде преодоляна. Смъртта в борбата е безкраен низ от загуба на герои – “ще да загине и тоз юнак”. Тази емоционална оценка на историята е прекъсната с апосиопеза, сякаш до тук са говорили сърцето и чувствата, които сега трябва да отстъпят място на оценката:

тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира...

Тези стихове, изградени върху оксиморона, носят идеята на текста – онзи, който живее и умира за националното добруване, за възстановяване на човешкото достойнство, е неподвластен на забравата. Физическата му гибел е начало на духовно безсмъртие.

Фолклорно-баладичните образи са медиатори между дневната (драмата на умирането) и нощната (на митичното възкресение) картина. Избрани са най-силните и самотни животни – сокол, вълк, орлица, всички те символи на смелост. Те се побратимяват с юнака, покорени от подвига му, също като в мита за Орфей са покорени дивите зверове от музиката.

Настъпва нощта, която не се оказва традиционно свързана със злото, а по-скоро с митопоетическото начало. Олицетворената природа също се прекланя пред подвига на юнака, чрез хайдушката песен на Балкана – вечен, неумиращ сивмол на признателност. Героят загубва конкретните си измерения, извисява се над времето и пространството. Това се внушава чрез фолклорните образи на самодивите, които по традиция са врагове на юнаците. В народните песни и предания те влизат в единоборство и често пъти им вредят. Тук техния образ е пресемантизиран – също като вълка имат различно поведение. Идват като митични сенки да облекчат болката на онзи, който се е жертвал за най-висшия идеал “бели, чудни”, те сливат песента си с тази на Балкана, на жътварката, на вятъра за да внуши чрез ритуални жестове възкресението на бореца. Също като в народните приказки то се осъществява с живата вода – “пръсни с вода студена”. Безсмъртието е внушено и чрез полета на юнака, заедно със самодивите в небето.

            След самодивската нощ, на утрото, въпреки че юнакът е потънал в кръв, той още е жив, “там на Балкана”. Защото подвигът на героя е път към свободата. Неговото дихание се е приобщило към шума на вековните буки, към хайдушката песен, станало е завинаги част от трагичната и героична съдба на родината. По същия начин бунтовникът от поемата “На прощаване” се слива с родното – “бело ми месо по скали... черни ми кърви в земята”. Трудно може да се обясни на чужденец как тка някой, който умира, всъщност остава жив. Но обяснението е просто. Смъртта може да бъде безсмъртие, когато има памет. Тя остава дълбоко в националното съзнание и никакви сътресения в обществото не могат да изтрият стиха, който като че ли е надгробна самоепитафия на поета: “Тоз, който падне в бой за свобода” не умира, а остава част от сакралното минало на народа.