Станете наш приятел

Вход

Реклама

Курсове по БЕЛ

Начало arrow Литература arrow 12 клас arrow Исторически, митологични и общочовешки послания в поемата „Септември" на Гео Милев (ЛИС)

Исторически, митологични и общочовешки послания в поемата „Септември" на Гео Милев (ЛИС)
Оценка: / 49
СлабОтличен 
Автор Ивелина Попова   

Поемата „Септември" от Гео Милев е част от българския експресионизъм, който през двадесетте години на двадесети век се налага като радикална опозиция на символизма. Според импресионистите човекът е осъден да живее в социална действителност, която го потиска и обезличава. Тя е оприличена на хаос, на абсурд, затова основен мотив става този за разрушението на социума и търсене на нови ценности. Експресионизмът е естетика на масата, на тълпите; отделната личност придобива ценност само чрез връзката си с Вселената и човечеството. Външният и вътрешният свят се фрагментират, като чрез фрагмента експресионистичната литература отвежда към ада на съвременния свят, който неизбежно чертае пътя от „аз" към „ние". Без всякакви преходи поетическият израз минава от реалното в нереалното, от микрокосмоса към макрокосмоса, от святото към низкото. Така се създава един свят, в който нищо не е в покой, нищо не е константно, нищо не е завършено.

Поемата „Септември" е социален израз на гражданските възгледи на Гео Милев. В тази поема субективното бунтарство, мислите, гневът и протестът от стихосбирката „Жестокият пръстен" намира своя конкретен обект и реализация. Няма го вече универсалното отрицание на действителността от гледна точка на естетиката. То е заменено с моралното отрицание на една исторически конкретна действителност. Макар и посветена на конкретен исторически факт, поемата е призвана да разкрие не толкова съдържанието и мащабите на изобразяваното събитие, колкото неговите духовно-психологични и нравствено-емоционални основания. Самият Гео Милев определя като основен патос на поемата идеята за бунта и отрицанието на всичко, което сковава човешкия дух и превръща живота в трагична и неотменна съдбовна предопределеност. За него конкретният исторически факт е само тема, основа, върху която авторът прекрачва към идеята за болезненото преосмисляне на утвърдените и нормативизирани във времето норми. Изповядвайки достоверността на конкретното събитие, в поемата „Септември" Гео Милев пресъздава представата си за настоящето и бъдещето като световна част от битието. В основата на творбата си поетът е поставил не българина, а човека въобще, не бунтуващия се български народ, а разкрепостения борчески дух на цялото човечество. Енергията на масите е изворът на поетическото вдъхновение и оптимизма на автора за щастливо бъдеще на света. Бунтуващия се човек на Гео Милев руши света около себе си, руши и себе си със съзнанието, че този свят е вече непригоден, но от отломките му може да се създаде нов свят, в който на човека е отредено достойно място. Контурите на този бъдещ свят са далечни и неясни, но, в духа на модернизма, същността му е в пълната човешка свобода, без господари и роби.

Тръгвайки от конкретния факт, Гео Милев изобразява момента на духовен сблъсък, на социален катаклизъм като едновременно с това поемата не остава само на равнището на художествено претворяване на историческото събитие. В поемата съвсем очевидно присъства стремежът изобразяването да бъде внушено като универсалност. Поемата „Септември" е изградена от два образно-стилистични плана. Първият е репортажно-достоверен и се движи но посока на реално-конкретното. В него образите и представите имат реалистични, макар и принизено-прозаични и протестно-деформирани, очертания. Вторият план символно-метафоричен и градивният материал за него е потърсен в абстрактната и алегорична образност. Редуването на елементи от тези два стилистични свята, тяхното противопоставяне или сливане създават необичайната динамика на поемата. Движението е внушено с всички възможни средства. Засилената фрагментарност, количественото натрупване на образи, значения и смисли - това са все поетични пътища, тръгващи от осмислящата бунта идея за абсурдността на епохата. По този начин се създава лирико-експресивна структура, в която статичността и покоя са немислими и недопустими. Показателно е, че „Септември" няма сюжет. В своята семантика образният свят е изключително динамизиран, фрагментиран и емоционални наситен. Още в първите стихове творбата изявява своята основна идея - поемата за бунта - и търси основанията и аргументите за протеста чрез ярка алегорично-метафорична образност.

Основната метафора в началото на творбата е мъртвата утроба на нощта, която ражда злобата на угнетените. Още тук започва да се изгражда смисловата опозиция и ценностното противопоставяне между „вчера" и „днес" - всичко досегашно е „ нощ, безплодна утроба". Между мрака на миналото и светлината на бъдещето стои пурпурният блясък на гнева. Настоящето като страдание и бъдещето като мечта са предпоставките, които мотивират бунта като възможност да се преодолее потискащата социална действителност. Втората част на поемата символно-обобщително въвежда мотива за надеждата чрез противопоставителното отношение светлина-мрак. Мъртвата утроба на нощта „ се разсипа в блясъци '\ за да утвърди образите на слънцето и слънчогледите като символи на човешкия стремеж към светлината. Едновременно с това, поемата въвежда мотива за насилието. И отново се появява образът на слънчогледите -„слънчогледите паднаха в прах" - не като символ на надеждата. Между тези координати поемата разполага движещата сила на бунта {„разгневените тълпи "), за да внуши силата на бунта Гео Милев използва едно несвойствено за лириката средство - изброяването. Въпреки че Гео Милев използва такова необичайно средство, тъкмо чрез изброяването се усеща устрема на въстаниците. Внушава се, че всички те, чрез своя бунт и решимост да бъдат свободни, се превръщат в качествено нова субстанция -народ ". Чрез творчеството на Гео Милев за първи път българската лирика създава такъв образ на тълпата - народ - жестоко физиологизиран, оварварено " кълбо от тъмни идеи. Градейки образа на разгневената тълпа поемата индиректно спори как то със закостенели художествени представи тълпите са се втурнали към своята свобода „ без рози и песни ", „ без музика и песни", „в ръцете не бляскави шпаги, а просто тояги".

Чрез конкретно-сетивния план Гео Милев изгражда образа на бунта. Близката дистанция на изображение му позволява да открои характеризиращи детайли. Тя дава възможност на поета да вмъкне географски уточнения, който пространствено локализират събитието („Мъглиж беше пръв, Стара и Нова Загора ...") да се конкретизира времето („септември, септември ... "). На основата на това „фотографско" и фрагментаризирано изображение на света се появяват необичайно дълбоките изречения и странни синтактични конструкции. Лавинната сила на въстаниците е внушена чрез, сякаш неограничавани от мисълта и чувствата, количествени натрупвания на образи, фрагменти, детайли. Този, конкретно-документален, начин на изобразяване носи и внушава идеята за настоящето като поле на социални катаклизми. Принизяването и гротескната деформация по протежение на цялата поема е съпътствано от опиянение и апология на стихийната сила на бунта; той е дори сакрализиран: „Глас народен: глас Божи".

Поемата „Септември" недвусмислено демонстрира обвързаността си със съвременните социално-политически събития, често осмисляни през призмата на библейските митове, като акцентът пада върху стихийния, дори инстинктивен порив към разрушение. Яростта на разплатата е унищожителна - разпадат се митове, рухват култури, отричат се богове. В „Септември" последователно са очертани картините на това космическо разрушение. В шеста част вечните митологични образи на слънцето и космическото дърво са вградени в една картина на изпепеление и разтление. Като че ли светът е обхванат от огъня на хаоса, от който изпълзяват „пепелянки и смоци", „змеици и змейове". Смисловата енергия на тази поетика на гнева, естетизация на грозното са пренасочени към реалното социално политическо събитие, тоест тъкмо през тази поетика на апокалипсиса. „Септември" успява на митологизира бунта. Основните похвати за внушаване на поетическата идея са контрастът и смисловата хиперболизация, които са изградени на равнището на качествените смислови измерения и превъплъщения. Появяват се образите на обетованата земя, Бога, митологичната символика; образите - метафори на нощта; есента на червените знамена; образите, които използва Гео Милев изграждат една универсална, пространствено-времева структура, която вече не се характеризира с частичност и фрагментарност, а е внушена от митологизирано и единно смислово цяло. Погромът, апокалиптично хиперболизиран, е съпътстван с насилието и тоталното унищожение. Тук виталността на устрема към бъдещето рязко се пречупва в своята противоположност, във внушението за настоящето като унищожение и смърт. Смъртта се митологизира, приема образа на „кървава вещица сгушена във всички ъгли на мрака ". В предметно-реалния план на поемата тя се въплъщава в безбройните трупове на убитите, в бесилките, кръвта, кладата. Изпепеляващата злоба и отприщилата се отмъстителна стихия разклащат устоите на човешкия дух. Светът се превръща в пространство с неясни културни знаци. Обезверяването е обхванало всичко и всички - и гневната тълпа, и жестокостта на пазителите на реда чертаят свят на разпад и взаимно отрицание. Светът става свят на убийци. „Кървава пот" облива земята, писъци пронизват небето, „бесилки разтвориха черни ръце", кръвта като че ли просмуква всичко. Това е свят, в който има само „ужас без слава", а единственият призив е: „всеки да си спасява живота". В това пространство без устойчиви координати се разколебава и идеята за Родината. На фундаменталния призив: „Отечеството е в опасност" е поставен също толкова фундаменталния и бунтарски въпрос: „Що е отечество? " Настоятелната повеля за действие в името на отечеството е блокирана от въпросителността на втората фраза. За първи път българската поезия така директно подлага на съмнение самоцелността на понятието „отечество" и го дискредитира като знак за националното единство. Преди Гео Милев и „пролетарският бард" Христо Смирненски също констатира идеологичното разделение на света. Но докато творчеството на Христо Смирненски все още „плува" в абстрактно-идеологичните и романтични предпоставки за „съзидателността" на революцията, то „Септември" отчетливо фиксира насилието, съпровождащо бунта и чрез „пурпурния гняв величав" огласява националното разединение. По сходен начин в поемата се дискредитира националният химн - един от символите на отечеството: „шуми Марица" ... „Окървавена ...". Синтезът между двата изобразителни плана дава възможност на Гео Милев да изведе идейния свят на поемата от ограниченото му национално тълкувание и да го натовари с много по-богат смисъл. Почертаните от митологемата и религията образи и символи универсализират събитието и разширяват измеренията му, за да предадат драматизма на настоящето в световен мащаб, макар и изведен от смисъла на една чисто национална трагедия. За да даде пряк израз на представите и разбиранията за света като реалност и перспектива за развитие, Гео Милев пресича двете линии на изображение с единствения сюжетно-конкретен епизод в поемата - обесването на поп Андрей.

Този епизод има особена функция в цялото на поемата. Представена с натуралистични сцени, смъртта на героя се реализира в принизено-прозаичния тон, но образа на поп Андрей не се смества в рамките на традиционното и обикновеното. Макар да умира в реалистично- достоверния план, героят е изграден с мащабите на другия вид образност и е носител на един синтезиран, абстрактно-обобщителен смисъл. Представяйки образа двупланово поетът подчертава неговата изключителност и единственост. Героят е „сам като луд", - сам си нахлузва въжето. Изключителността на поп Андрей е внушена и чрез детайлите на обстановката - небето, Балкана, стълбата, въжето. Героят е изправен в единоборство във своя противник - капитана-палач, който също е единствения персонифициран образ от страна на противостоящата сила. От изхода на този конфликт зависи разрешаването и на сблъсъка между настояще и бъдеще. От самото си начало поемата внушава устремно движение, лавинообразен подем, стихийна поривност. Задъханото от напрежение и болка действие спира единствено в мига на обесването на поп Андрей, в акта на смъртта. Този похват внушава едно своебразно отсъствие на образния свят от параметрите на настоящето, хаос по посока на бъдещето като общочовешки осмислен идеал. В самата смърт на поп Андрей се съдържа достатъчно трагизъм героизъм, за да се превърне тя в начин за обезсмъртяване на героя. Епитетите „велик", „недостижим" превръщат поп Андрей в своебразна връзка между настояще и бъдеще, отпращат героя в сферите на символно-обобщителното. В епизода с поп Андрей развенчаването на националните понятия-емблеми е последвано от още по-голяма в смисъла си деструкция: „смърт на Сатаната" извика (...) последната граната изпрати право там в Божия храм". Тези стихове изграждат парадоксална тъждественост между Бога и Дявола. Дискредитирайки общокултурните християнски представи и символи, поемата ги осмисля като фалшиви и манипулативни. Отгласът от тези стихове ще присъства на няколко места в творбата. Така събитието придобива размери на нечувано и невиждано светотатство, разрушаващо целия световен ред, моралната система на „вчера", представите за добро и зло. Обругаването на християнските символи преминава в злостна пародия на Троянския мит, а последвалото изреждане на индо-европейските божества трябва да внуши, че всяка религия и цялата човешка култура досега е само и единствено знак за излъгана вяра, за безплодно човешко упование. Оттук следва една гигантска поетична манипулация: цялата човешка история е само „смърт, убийство и кръв", тя е вечно братоубийство. Затова и движението, започнало с възгласа "с нами Бог" завършва с трикратното „долу Бог". Съществуващият световен ред е тотално отречен, запратен в мрака на нощта. Именно по този начин в поемата се появява и метафората за мъртвата утроба. Разликата е в разменените позиции на противостоящите сили.

Слепият порив към разплата създава история, която не може да бъде дописана, защото тя освен разрушение иска и съграждане, иска нови култури, митове, богове. В трета част на „Септември" е заявено, че започва „Глава първа" от новата история на свободния човек. Но тази глава поставя началото на нещо недовършено. По цялата поема е разгърната идеята за низвероването на богове, храмове, йерархия. Но на мястото на този, разрушен от бунта, космос поетическото въображение на Гео Милев поставя митологията на небесния рай, който, макар и свален с въжета и лостове на земята, носи своята вечност, сакралност и ценностна непроменимост. Дори и когато чертае някакво щастливо бъдеще, Гео Милев го представя не като резултат на историята, а като някаква нова митология. Идеята, че братоубийството ще бъде прекратено със свалянето на рая на земята е по-скоро заклинание на една развълнувана душа, отколкото увереност, че човешкият свят ще се промени. Лирическият глас се позовава на прогреса на човешкия възход, но в подкрепа на тази своя вяра той привежда пророчествата на Касандра, която е част от низвергнатия свят на старите богове. Така, в края на поемата остава да звучи само силният глас на поета, който в магическото заклинание „земята ще бъде рай - ще бъде" се превръща отново към така омразната му традиция. В този смисъл поемата „Септември" в творба, носеща по-скоро стреса, общия в цялата ни септемврийска литература, отколкото прокламация за един нов свят.

По дълбоко вътрешно убеждение Гео Милев е страстен привърженик на бунта от всякакъв род - и като житейско поведение, и като творчески акт. Отдаден на идеите на модернизма, поетът разглежда септемврийските събития като израз на нарасналата мощ и сила на колектива. Като има предвид вековната смиреност на угнетените народни маси, той се възхищава от невероятния изблик на народното недоволство, от уникалното в психологическата страна на историческия факт и го претворява с огромна творческа мощ. Превръщането на обикновения народ в главен литературен герой е акт на бунтарство във времето на Гео Милев - време, което принуждава човека да се затвори в своя битов свят. Нещо повече - в поемата „Септември" поетът формулира понятието „народ" по свой оригинален, несъобразен с никого начин. Първоначалния образ на робска тълпа, жадна за мъст, се трансформира в грандиозен образ на силата, а мотивът за това превъплъщение е вековното страдание, прераснало в гняв. С живо съчувствие поетът дава пълното право на народа-страдалец да се бори за свободата си. Взрян в съдбата на малкия човек, той търси философия, която да цени човешкото достойнство. Такъв е смисълът на молитвата в третата част на поемата. В същото време тя е и израз на народната воля и уловен в християнския бог, вяра в свещеността на бунта. В тази връзка се появява библейския символ Ханаан -обетованата земя на Правдата. Неусетно поетът се откъсва от конкретността на мотива за бунта и с тревожно предчувствие за трагична развръзка разсъждава философски за смъртта като праг към нов, по-щастлив от земния, живот, в който човекът ще бъде свободен. Така, постепенно авторът стига до момента на възкресението. В противопоставянето между хилядолетните ценности и обикновения човек Гео Милев избира човека и му дава пълното право да бъде щастлив тук на земята, а не в абстрактното небитие. Бунтът се оказва великото тържество на човешкото достойнство. В неговите кървави пожари човекът възкресява себе си „свободен в света" и с нова дързост заявява „Долу Бог". След ужасите на Първата световна война цялата европейска култура се подчинява на възгледа на Ницше: „Бог е мъртъв", а Гео Милев се интерпретира по свой оригинален начин с пророческото обобщение: ,Без Бог! без господар!" поетът оптимистично вярва, че Човекът ще превземе „с щурм небето" и ще срути старите кумири, които се забавляват с човешкото страдание. Щурмът в небето е своебразна кулминация в патетичната прослава на бунта като начало на преобразяването на света и дори на природата: „Земята ще бъде рай - / ще бъде!". Човешкото общество се развива в едно постоянно движение от хаос към хармоничен порядък и неизбежно преминава през бунта като елемент на вечността. Историята на човечеството от Омир до двадесети век има за двигател гнева и отмъщението.

Гео Милев заема уникално място в българската литература. Експресионистичното му творчество е наситено с оригинални идеи, внушени чрез непознат художествен език. Поезията му предизвиква богати асоциации и емоционални реакции. За пръв път в нашето литературно наследство бунтът получава философско осмисляне като пресечна точка между човека и света, хаоса и космоса, миналото и бъдещето, бляна и вечността. Едновременно с това той вплита и момента на справедливото възмездие, което ще реабилитира достойнството на разбунтувалия се народ, когато последните ще бъдат първи и „ септември ще бъде май. "

 

“...защото не само с хляб ще живее човека...”

 

вървя по улицата, умислена за всички онези проблеми, с които се сблъсквам ежедневно и тяхното решение... Вървя си и си мисля... Изведнъж виждам едно малко просяче, свряно в ъгъла на улицата с чашка в ръка... Сякаш някаква буца ми заседна в гърлото и не ми позволяваше да преглътна суровата гледка... Сурова, но реална.

Бръкнах в джоба си и оставих пари на бедното дете. Видях огромната радост и благодарност, изписана на неговото личице, топли очи, пълни с надежда. Продължих своя път... но сякаш всички други мисли излетяха за миг, а остана запечатан образа на детето, чакащо милостта на забързаните минувачи. Ала дали тя наистина съществува? Дали я има в нашите сърца? Но ето, че вървиш, вървиш, и виждаш още едно дете, очакващо полагащия му се къшей хляб. Продължаваш нататък, а дългата върволица сякаш няма край и тази ужасяваща действителност в един момент стяга сърцето... Ако се замисли колко пъти тези нещастни души са си лягали гладни, търсейки топлината на майчината обич и ласка в студените и влажни кашони, пръстите на ръцете ми едва ли ще са достатъчни, за да ги изброим. Но уви, всеки който има покрив над главата си и храна на трапезата, не се замисля за студуващия и гладуващия човек на улицата, нито пожелава неговата орисия. Но суровият живот е свел човешкото съществуване до борбата за късчето хляб. И точно таза борба прави хората неспособни да оценят човешката болка и да й бъдат съпричастни. Устремът към властта и парите ни превръща в нравствено деградирали личности, а на мястото на сърцето ни сякаш имаме камък. Но дали наистина хляба е онова, което ни прави такива, каквито сме?

В нашето забързано ежедневие едва ли на хората им остава време да мислят за подобни неща. Повечето от тях са заети да правят кариера, други са на бизнес срещи, а предстои може би почивка на далечен остров. Сякаш светът се върти само около материалното, а всички онези морални качества биват захвърлени в коша за боклук. Всеки мисли как да оползотвори спечелените пари. “Дали да си купя диван. Не, не, по-добре нов телевизор. Уффф, нееее, искам компютър!...” или какви ли не глезотии, без които животът ни няма да бъде кой знае колко по-труден. Но всъщност човекът се е превърнал в алчна и арогантна марионетка в ръцете на властта и силата. Всички онези надути, наконтени порцеланови кукли, които се чудят по какъв начин да похарчат парите си ме карат да се замисля колко хора не оценяват стойността на това, което имат и чак когато го загубят, те двойно повече съжеляват за делата си. “...защото не само с хляб ще живее човека...”, дали наистина е така? Сигурно е, но това може да твърди онзи, който всяка вечер си ляга сит и не под открито небе. А какво ли ще кажат онези деца по улиците...