Начало arrow Литература arrow 11 клас arrow Одата “Левски” – жалоните на българската идентичност (ЛИС)

Одата “Левски” – жалоните на българската идентичност (ЛИС)
Оценка: / 19
СлабОтличен 
Автор Цветелина Дончева   

 

Желанието на  Вазов е чрез “Епопея на забравените” да изгради пантеон на великите личности от Възраждането. Създаването на “Епопеята” се свързва с основен проблем във Вазовата поезия след Освобождението – мотива за изгубения идеал и нуждата от възхвала на героите, чиито нравствен пример служи за ориентир на обществото. Названието на цикъла не е точно жанрово определение, а по-скоро се отнася за величието на близкото минало. Основната идея на целия цикъл е апотеоз на свободата – борбата за духовна и политическа независимост и загиналите за нея. Почти всички оди / с изключение на “Паисий”/ завършват със смърт, която напомня за изкупителната жертва на богочовека, за страданието като изкупление за безименния митичен грях на българина, който го държи  в ада на робството. Повествованието косвено представя Априлското въстание като ритуално очистване от позора на робството и тържеството на нова епоха – на благородна жертвеност и мъжка доблест. По този начин “Епопеята” , освен че повтаря и преработва библейската митологична система, се възприема и като национална митология, чрез която българският човек осмисля себе си в мировата история; търси и открива нови измерения на идентичността си. Според литературния критик Валери Стефанов идентичността се определя от името и словото. В ситуации на кризис, каквато е робството, общността и индивида са склонни да търсят алтернатива на мислене и поведение, чрез която да запазят или съградят разрушените идентификационни маркери. В “Епопеята” Вазов ни представя точно това – пътят на българина до откриване на собствената идентичност, която ще му даде тласък да се бори за него и да я отстоява с цената на всичко. В този смисър програмно стихотворение е одата “Левски”, която задава посоката за развитие на цялата “Епопея”.

По пътя към тази идентичност българският народ има своите водачи, които задават нужния нравствен модел. Тях ни представя и Вазов – пътеводната светлина, която народът да следва по пътя към себеосъзнаването и свободата.. Героите са стилизирани чрез библейски образи и така се вписват в каноните на една нова, Вазова религия – религията на обичта и саможертвата в името на свободата. В подвига и качествата на Апостола можем да открием маркерите на идентичността -  такава, каквато му е нужна на българина, за да поеме по трудния, но славен път към свободата.

Подреждането на одите в “Епопеята” е по своеобразен начин хармонично, но признак не е нито хронологията, нито значимостта. Одите следват пътя на себеосъзнаването. Първата ода, “Левски”, е тази в която в най-голяма степен е застъпена идеята за нравствен дълг и саможертва, а последната – “Опълченците на Шипка”, описва първата окончателна физическа победа на българите. Дванадесетте оди, които асоциативно ни отвеждат към дванадесетте апостоли на Христос, превръщат героите в апостоли на свободата. Всяко стихотворение е стъпка към осмислянето на идеала. Дякона посочва посоката, а българите извървяват пътя до реалната си победа.

В одата “Левски” Вазов представя смъртта като върховно изпитание на личността и идеала, защото отвежда героя до безсмъртието и така се задава легендарен модел за подражание. В одата се съдържат повечето от основните опозиции за цялата “Епопея”: смърт – безсмъртие, срам – чест, славно – мрачно, робство – свобода, профанно – сакрално, геройство – предателство, а също така и специфичните за одата – противопоставянето на Левски и предателя и оподобяването им на Христос и Юда.

За Вазов образът на Левски има особено значение. Той е на най – високото място в неговата ценностна йерархия и показва върха, с който трябва да се съизмерват всички. Левски е първият от дванадесетте апостоли на свободата и смъртта му на бесилото го превръща в мъченик на идеала. Всички оди, включително и тази, са изградени по еднакъв начин – на жанрово равнище доминира синтеза между ода и епопея, а името се отнася към събитие, свързано с решаващ момент от сакралното минало. Моделът на средновековните жития на светци са в основата на легендарната схема – образите са монументални, изпъква мотивът за героичното мъченичество – героят извършва подвиг, твори чудеса и дава личен пример за следване, а свещените реликви /кръст, мощи, бесило/ въплъщават действената добродетел след смъртта му.

Монологът на Левски в началото на одата е въведение и в целия цикъл. Във всеки ред кънти въпросът за това, как да бъде изменен света, защото е жесток. Лирическият герой избира действеното преобразяване, поставя проблема за нравствения избор на човека: дали да продължи живота си в ужаса на робството или да постигне свободата с цената на много жертви. Литературният модел на житието предлага много възможности за осмисляне на идентичността. Вазов не се стреми към историческа достоверност, биографията се мисли през призмата на вече съществуващи писания и образци. Доказателство за това е образът на попа предател – Вазов пише одата, когато вече твърденията за предателството на поп Кръстю са опровергани. Поетът му отделя място, защото образът служи на библейската система на възвеличаване. На самия текст му е нужен някой, който да е антипод на Христос, а едновременно с това и на Апостола, и това може да е само Юда в лицето на попа. Така се изгражда опозицията “геройство – предателство”. Лирическият човек преживява всяка случка като вече записана някъде. Тази написаност и предзададеност се преживява различно. Като вече разпределен, човекът може да следва сценария, но и да се бунтува против него – да се пожелава като друг и да подхваща ново жизнено строителство. В този смисъл Вазов обрисува идентичността като морален избор, в който всеки трябва да осмисли измеренията на идеала.

Манастирът е пространството, което потиска духовните пориви на героя, който иска да преодолее робството вътре в душата си: “Манастирът тесен за моята душа е”. Ключовата дума тук е “тесен”, защото показва, че поривът на Дякона се заражда вътре в сърцето му. Изборът на героя е съзнателен – на текстово равнище това е изразено чрез многото анафори, които показват желанието да се служи истински на народа – не с молитви, а с действия и слово, които ще доведат до постигане на свободата, която всеки трябва да пожелае в сърцето си.

Образът на Левски е разкрит чрез биографичен разказ за живота и делото му, който в основна степен повтаря този на Исус. Вазов съзнателно подменя историческата истина и се придържа към споменатия вече модел на житие. Качествата на Апостола са идеализирани: скромен, безкористен, смел, и са подчинени на висшата му цел – служене на отечеството. Образът му наподобява раннохристиянските апостоли: “беден, гол, бос”. В библейски план е като нов месия – иконизиран чрез сакралното число девет, хиперболизиран: “Той беше готов/ сто пъти да умре на кръста Христов”. В одата героят е представен като субект на странстването /”Той беше скиталец….”/. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ. Свещения маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, символ е на активното творческо участие на героя в народно – историческата съдба, израз е на народната признателност. Пътят от манастира до свещеното бесило е метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода; от липсата на национално съзнание до сдобиване с национална идентичност.

В изграждането на образа на Левски Вазов си служи с набор от качества, изграждащи съвършенството на героя, даващ нравствен пример. Тези качества са действената добродетел, способността му да променя света в съответствие с нравствената норма; и чудото, измеримо и видимо, на което Вазов отделя специално място. То се свързва с магическото въздействие на героя върху другите: “и семето чудно падаше в сърцата”, “селяните прости светец го зовяха”. И резултатът идва – всички стават участници в всенародната подготовка за борба – Левски превръща безгласната рая в готов за бунт народ.

Краят на легендарната схема е мотивът за мъченическата смърт. Тази част на творбата е идейна и емоционална кулминация на одата. Бесилката на героя е сравнена с Христовия кръст и се превръща в реликва: “О, бесило славно!/ по срам и по блясък ти си с кръста равно”. По времето, по което живее Левски, бесилото е само за разбойници, но въпреки това, тази смърт е славна. По този начин се изгражда още една основна опозиция в творбата – “слава – позор”. Темата за падението и позора в одата се развива от предателството на попа, минава през предателското безразличие на онези, които “умираха мирни на свойто легло с продадена съвест, позор на чело” и завършва с гаврите на победените борци на бесилката. Зловещият образ на тази бесилка става събирателен за драматичната сложност на борбата, смъртта, безсмъртието; и на оценките на тези най – същностни точки в битието на един народ и на един човек: “и смъртта на тебе, о бесилко свята,/ бе не срам, а слава нова на земята”. В одата бесилката става славна, защото се свързва с жертвения кръст на Христос, става символ на подвига и пътя към свободата.

Националното жертвено пространство се освещава от смъртта на героя и се изравнява с жертвата на Христос в името на човечеството. Левски изкупва греховете на робството. Чрез високото равнище на художествена обобщеност Вазов преодолява границите на конкретното и превръща Левски в героичен модел, на който потомците да подражават. Тук сакрализацията на образа се различава от представянето на смъртта в “Обесването на Васил Левски”. Ботев акцентира върху скръбта на цялата вселена, докато Вазов задава модел на поколенията, забравили идеала си. Чрез величавата си смърт Апостола се извисява над материализма на следосвобожденското общество; над преходността, за да премине във вечността и да остави светлата диря, по която поколенията да вървят към свободата и себеосъзнаването.