Земляци: Осма част
Автор Йордан Йовков   


Те излязоха от землянката и намериха Никола, Димитра и Илия насядали на поляната, близо до окопите, които служеха като ходове за съобщения към люнета. Самото укрепление беше наблизо и те биха се изкачили там, ако не беше забранено. Вън от лагера, в тая посока, най-много до тия окопи можеше да се ходи.

 

Времето беше хубаво. Настъпваха първите, почти летни горещини, войниците бягаха на сянка в землянките. Тук - там се виждат само някои, които се движат лениво и бавно, разпуснати от жегата. Наоколо полето е още свежо и сочно, тъмнозелено, почти черно там, гдето падат сенките на облаците, и яркосветло на сгрените от слънцето места. Долината под лагера е все още тъй хубава, още са много и големи ярките петна на цветята.'Там сякаш е разстлан светлозелен копринен плат, фантастично и пъстро бродирай.

 

Земляците си приказват сега тихо. Подир смеха и безгрижието изведнъж настъпи това униние, което идеше рядко, но затова пък биваше болезнено и тежко. Те говорят за теглата и лишенията, които са прекарали, за лошите слухове, които идат от селата, за писмата, които се губят, за вечните лъжи около мира. Повечето мълчат или рядко се обаждат, унесени и мрачно замислени. Говори сега само Никола. От минута на минута той става по-възбуден, ядосва се, изпада в пресилено и несправедливо незадоволство и във всичко започва да вижда само черната страна. Постепенно той попада на своята тема: говори само за разправиите си с Буцова.

 

По едно време към тях се зададе подпоручик Варенов. Той идеше откъм морето и, както се виждаше, наблюдавал е нещо, защото на гърдите му висеше открит бинокъл. Варенов е още доста далеч, върви леко и пъргаво, като при всяка крачка шиба с камшик по десния си чизъм. Но той намалява крачките си, изважда някаква хартия, навярно писмо, поспира се, чете и се усмихва. Той още повече се усмихва, когато, като оставя писмото, дълго се взира в друго нещо, което много прилича на малка фотография. После той скрива всичко това и все със същата щастлива усмивка на лицето си тръгва пак чевръсто и плющи ритмично с камшика.

 

Варенов е млад момък, почти момче, с хубаво, голобрадо и чисто лице. Косата му, отдавна нестригана, се подава изпод фуражката му, дълга, гъсто наплъстена, черна и лъскава. Той има светли, усмихнати очи и дълги гъсти ресници, като на момиче. От цялото му същество лъха жизнерадост и безгрижие и, както всички млади и здрави хора, той изглежда безпричинно щастлив и весел. Той е вече наблизо.

 

- Кой е тоя? - пита Делчо.

 

- А, ротният иде! - каза Стоил, като съглежда Варенова. - Подпоручикът е.

 

- Какъв е... Много млад!

 

- Млад е, но си е добър.

 

Стоил навярно си спомня нещо и се усмихва.

 

- Никола - говори той, - помниш ли в онова село, как се казваше... дето беше излъгал хазайката за подпоручика. Иде при мене жената и ме пита: "Истина ли, казва, вашият капитан бил момиче?" Излъгал я Никола и тя повярвала жената!

 

Варенов е само на няколко крачки. Войниците се изправят.

 

- Какво правите? - говори той и се спира. - Приказвате си,нали?

 

- Приказваме си, господин подпоручик - отговори за всички Никола.

 

- Добре, добре! А тоя кой е? Артилерист, нали? Делчо казва от кой е полк, защо е дошъл и где е техният лагер.

 

- Добре, добре! Стоил ти е чичо, зная. Аз и друг път съм те виждал.

 

Варенов нарочно се мъчи да говори неестествено тежко и басово, види се, за да скрие някак, че е много млад. Той съглежда Димитра и се усмихва.

 

- Димитре, как си?

 

- А - а - арно съм, господин подпоручик! Имам си тю - тюнец, имам си и малко парици...

 

Димитър изпява своя речитатив и свит като дъга, гледа подпоручика и плахо примигва, но бръчките чертаят на лицето му някаква широка, добродушна и малко дяволита усмивка. Той като че иска да каже на подпоручика, че е и здрав, и добре, малко смешен и, както всички са уверени, може би и малко глупав. Той най-после може да бъде и всичко, което подпоручикът желае. Илия се крие зад Никола и с мъка задържа смеха си.

 

- Стоил Първанов! - обръща се Варенов към Стоила - нещо си се развалил. Да не си болен?

 

- Не съм болен, господин подпоручик, ами...

 

- Ами що? Или ще кажеш, много стана. Омръзна ви вече, нали?

 

Варенов се обръща да продължи пътя си, но пак се спира.

 

- Много стана, право е - говори той. - Много стана, но трябва да се потърпи. Скоро всичко ще се свърши и ние по живо, по здраво ще се върнем. Да, честна дума.

 

Стоил мълчи, като че не знае и не намира какво да отговори. Погледът му бавно преминава към полето. В тая минута, обляно от слънцето, то блещи, зелено, свежо и хубаво, обилно и щедро накърмено от плодоносните недра на земята. От него иде девствената красота на здрава и силна девойка, която чувствува вече тревожните тръпки на близко материнство.

 

Стоил гледа полето и бави отговора си.

 

- Няма какво да се мисли - казва Варенов. - Трябва да се потърпи още малко.

 

- Та ний търпим - бавно заговорва Стоил.- Ний търпим, господин подпоручик, ами тя не чака... тя, земята. Виж я на - тя приказва!...

 

Както е застанал мирно по войнишки, Стоил прави въздържан и кратък жест с ръка и посочва към насипа на окопа. Върху черната и сбита пръст, която сами неотдавна бяха изкопали и нахвърляли, имаше зелена трева и тук - таме из нея дребни и жълти цветя. Варенов проследява погледа му и сам се заглежда в тях. Лицето му става сериозно и замислено. Една минута всички мълчат.

 

- Да - говори Варенов, ниско, като за себе си. - Да, тя приказва... земята приказва!...

 

Но изведнъж той се сепва, подига очи, усмихва се, лицето му прояснява и добива пак предишното си весело и безгрижно изражение.

 

- Кураж, момчета! - говори той. - Скоро ще се свърши всичко. Аз ви казвам това. Честна дума.

 

Варенов се обръща и със същата лека и плавна походка тръгва към лагера, като все шиба с камшика по чизъма си.

 

- Браво, голубчик! - говори Никола, когато бяха сами вече. - - Браво! Хубаво го каза. Земята приказва! Та тъй си е. Ей тъй трябва да се отговаря, направо - баста!

 

Никой не му отговори. Всички се заглеждат на изток и се вслушват. Още от тая сутрин откъм позициите се чуваха топовни гърмежи, но сега още повече зачестиха. Като че далеч зад хоризонта невидима буря страховито и тежко идеше, местеше се и се приближаваше все по-близо и по-близо.

 

Изведнъж в лагера се подигна голяма глъчка, войници бързо се прибираха от всички посоки, влизаха и излизаха от землянките, конници препускаха към селото, копярите прибираха конете от ливадата. Към окопите тичаше войник, спря се, замаха с ръка и завика:

 

- Хей, тука! Тръгваме! Тръгваме!

 

Това е Ананий. Макар да отказа да излезе с тях, той, като всеки ревнивец, ги е следил и знае где са. Когато Ананий се обърна и тръгна назад, на гърба му блесна медната тръба. Както е стегнат сега, с раницата, с пушката и с тръбата си, изведнъж н болезнено ясно събужда неотдавнашното минало: походи, сражения, опасности и тегла. На земляците се струва, че' тук, в лагера, са само от вчера.

 

- Туйто! Свърши се царството! - говори Никола н се мъчи да бъде весел.

 

Те станаха и бързо се упътиха към лагера. Делчо се затече към село да вземе коня си. Той щеше веднага да замине.

 

Лагерът беше обзет сега от трескава суета и шум. От землянките войниците вземаха само това, което можеше да се носи: въжета, платнища, стойки. Всичко друго, необходимо и ценно преди малко, сега безжалостно се разхвърляше. Дъски, всевъзможни съдове, лампи, разноцветни дрипи ^скъсани обувки - всичко това на всяка крачка се валя из земята. Войниците са възбудени, приказливи и весели. Но това е болезнено и нервно състояние, което под шегите и смеха крие голямо безпокойство. Между войниците ходи Буцов, стегнат, намръщен и важен. Ротата е вече готова: кухните и патронните сандъци са натоварени на конете, войниците са стегнати. Наблизо Варенов говореше с други офицери.

 

Делчо се появи на коня си, спря се и леко скочи. Земляците се отделят н отиват при него. Стоил се поотделя настрана с Делча и ниско му говори нещо. Другите се заплесват и разглеждат коня. Това е великолепно, силно и красиво животно: едър и строен, бял, като пряспа сняг, с трепетни и нервни членове, с живи и светли очи - тия големи и черни очи у хубавите коне, а които сякаш живее благородната скръб и скритият копнеж на пленник. Конят е нетърпелив, върти се, цвили и рие с крак земята.

 

- Ех, че кон! - говори Никола и посяга да го помилва. - Рита ли, Делчо?

 

- Не, не бой се.

 

- Ех, че кон! Делчо, как му е името? Делчо, залисай в разговора си със Стоила, не отговаря.

 

- Какво име ще има - обажда се Димитър. - Името му - кон...

 

- Не, има - казва Делчо и се усмихва. - Име има. Кардам се казва.

 

- Как, как се казва? - пита Никола. - Кардам.

 

- Карр - дам. Не е християнско име. Ама хубав е той, тоя Карр - дам! На мене да е! Аз, голубчик, за топ - чия съм роден. Да му се метна аз, че да гледаш - вятър, вятър!

 

Стоил се сбогува с Делча, развълнуван и с овлажнели очи. Делчо, също смутен, повежда коня си и подава ръка поред на земляците.

 

- Сбогом, земляк! - възторжено вика Никола и силно друса ръката на Делча. - Хубаво конче си имаш. Сбогом. Хайде дано да се видим пак!

 

Делчо се мята леко на коня, прави малък кръг, поздравлява още веднъж с ръка, усмихва се и бързо препусва. Той стои тъй здраво и стегнато, конят тъй припряно и буйно, но и послушно тича под него, че и човекът, и конят изглеждат като едно същество, красиво, силно и бързо.

 

Полкът беше тръгнал и главата на колоната беше далеч в полето. Иде ред на седма рота, войниците стават и тръгват. Отначало има разговори, движението е безпоредъчно, ту се засилва и ротата тъй се разтяга, че ония, които са назад, трябва да тичат, ту пък неочаквано спира и всички се трупат накуп. Но те скоро излизат на полето и тръгват свободно. Пред тях стои дълъг път, сключени хоризонти и това тъй напомня и се губи в миналото, щото на войниците се струва, че отдавна, много отдавна все тъй пътуват. Под товара на раниците си, всеки върви като че отделно за себе си. Разговорите престават. Непрекъснато се чуват топовните гърмежи, зловещо и страшно. От време на време Стоил се обръща назад. Делчо не се вижда вече. За последен път той го видя горе на хълма: бързо и плавно, като голяма бяла птица, той се стрелна с коня си в гората и се изгуби.