Начало arrow Библиотека arrow Йордан Йовков arrow Земляци: Шеста част

Земляци: Шеста част
Автор Йордан Йовков   

 

Неусетно и незабелязано пролетта стигна пълния си разцвет и зимата се забрави, като отколешен и тежък сън. Поляните около лагера, неприветни и голи доскоро, сега весело се зеленееха, покрити с млада и свежа трева. Откъм северната страна имаше широк хълм. Там минаваше железопътната линия и от двете й страни беше гората. От някое време насам бяха поправили тая линия и докато гората беше безлистна, черна и оредяла, през нея ясно се виждаше всеки трен, който минаваше. Сега идеше същият продължителен шум на колелетата, но тренът вече не се виждаше и само белите кълба от пара чертаеха за минута пътя му из гъстата и къдрава шума. Но имаше едно място, което пролетта като че беше разхубавила с най-щедра и разточителна ръка. Това беше продължението на долината под лагера. Зелената равнина на ливадите беше изпъстрена с хиляди цветя. Имаше ярки макове, раз - лени в широки, сякаш кървави потоци, сини метличини, бели лайкучки и жълти като злато глухари. Върху светлата зеленина тия цветя бяха разхвърляни и размесени, като разноцветните петна на някоя мозайка.

 

Бяха тия първи пролетни цветя с ведро и синьо небе, с кристален въздух, с меко и нежно слънце, което още не пече, тия дни, които възбуждат, опияняват и пораждат неутолима любов към живота. Но все пак тая пролет беше странна: нямаше птици, полетата бяха безлюдни и пусти, без стада и без орачи. Щом времето се поправи, сраженията започнаха отново. Всеки ден почти се чуваха глухи, като че подземни топовни гърмежи. Войната продължаваше и никога тия гърмежи не са звучали тъй зловещо и тъй болезнено жестоко.

 

по-рано войниците от лагера мислеха, че зимата е, която ги задържа толкова на едно място. И сега, макар че имаха специална задача да охраняват морския бряг, те гледаха на това като на временна и второстепенна работа и чакаха всеки ден да заминат напред. Тая неизвестност ги измъчваше, всеки ден донасяше нови безпокойства и войната като че нямаше да има край. Никола ставаше още по-нервен, лесно се дразнеше, и по-често търпеше наказания от Буцова. Но лошото настроение у него идеше нарядко, като внезапен припадък, и бързо преминаваше. Той, Димитър и Илия прекарваха все пак безгрижно и леко.

 

Стоил се измени повече. Той стана по-мълчелив, отбягваше другите и се уединяваше. Когато беше свободен от служба, той излизаше от лагера, лягаше някъде в полето и по цели часове прекарваше сам. Той гледаше зелената долина, гъстата трева на ливадите, по които пробягваха тъмни вълни. В село той имаше една ливада и струваше му се, че вижда нея. Тя е под воденицата, през пролетта реката е многоводна, язът се прелива и пълни цялата ливада. "Трябва да е станала хубава трева - мислеше си той, - гъста и жилава, като тесто. Но нищо, трябва само косата по-често да се точи"...

 

По стар навик, той продължаваше да прави тия наблюдения, които му помагаха да предсказва какво ще бъде времето. Когато станеше да си ходи, той поглеждаше на запад, за да види не засяда ли слънцето зад облак. Понякога намокряше с езика си единия см пръст и издигаше нагоре ръката си: така кожата ставаше чувствителна, и най-слабият вятър се усещаше като лека и приятна ласка и непогрешимо се познаваше посоката му. И Стоил се радваше, когато се увереше, че духа морският източен вятър. Той е влажен, лек и приятен. От него храните по-бърже растат, изглеждат весели и наситено зелени.

 

Вечер, когато лагерът утихваше и в землянката всички заспиваха, Стоил дълго още стоеше буден. Струваше му се, че е в къщи, измисляше грижи и безпокойства около кърската работа, кроеше планове, нареждаше слугите, спохождаше и наглеждаше добитъка. Той се вълнуваше и дълго не можеше да заспи. Това се повтаряше всяка вечер и стана за него постоянна и приятна привичка. Когато най-после, уморен и измъчен, заспиваше, сънят му се изпълняше със същите картини и на сутринта той със същото вълнение се мъчеше да възстанови сънищата си с най-малките им подробности. Сега той често пишеше в къщи. Пишеше дълги, безкрайни писма. Даваше най-подробни нареждания и съвети, кое как да се прави. Той знаеше, че всичко това е известно и ще се направи най-добре и безпогрешно, но като даваше тия наставления, той като че и сам участвуваше в труда и изпитваше насладата от него.

 

В селата, освен общия и известен на всички календар, има и друг, самобитен и оригинален. Годината, според тоя календар, се дели на два големи периода от време. Дните на единия започват да се броят от Димитровден, а на другия - от Гергьовден. Оран, сеитба, жътва, кога почват и кога се свършват, хиляди правила, наставления и вярвания - имат мястото си в тоя календар. Една радост беше за Стоила всеки ден да си припомня кое число е от Днмитровден и каква работа съответствува на него.

 

- Сряда... Сто и седем - казваше той. - Днес е Свети Влас. Който има волове н добитък, не трябва да работи.

 

Или по-късно:

 

- Сто и двайсет и три... Четвъртък. Как минават дните! Сто и двайсет и три! Хаджи Павел казваше:

 

"Сто и двайсет и три - прекръсти се и ори.

 

Това се повтаряше в различни форми всеки ден и Никола захвана да се дразни и надсмива.

 

- Голубчик! - говори той на Стоила. - Смешен ставаш! Сто и двайсет и три, сто и двайсет и шест. Хиляда, две хиляди! Хаджи Павел казал тъй, хаджи Павел онъй. Добре бе, приятелю, ама турчинът друго казва...

 

Стоил отслабна, очите му дълбоко хлътнаха. Но едновременно с това той ставаше по-търпелив, благ и набожен. Той знаеше наизуст много тропари, ирмоси и катавасии. Когато оставаше сам в землянката или около лагера в полето, той си пееше тия песни с благоговейно умиление, което го просълзяваше. Всяка сутрин, когато войниците измиваха набързо лицата си, обръщаха се на изток, снемаха фуражките си и се прекръстваха. Стоил изпълняваше тоя обред някак по-ревностно и с голямо смирение. Гологлав, висок и едър, топ заставаше обърнат на изток, прекръстваше се няколко пъти и, по навика си, като задържаше едната си ръкана гърдите, оставаше неподвижен и унесен, като че шепнеше някаква молитва. Пред него, ниско над зеленото поле, се издигаше слънцето, голямо и червено.