Начало arrow Библиотека arrow Йордан Йовков arrow Земляци: Втора част

Земляци: Втора част
Автор Йордан Йовков   

 

На северния край на лагера, горе, към билото на хълма, са землянките на седма рота. Това знаят почти всички войници от полка, защото тук е землянката на ефрейтора Стоил Първанов. Стоил е един от тия войници, които с вънкашността си изведнъж се отделят и изпъкват между еднообразните войнишки фигури, запомват се и за своите роти са също като типичните черти на една физиономия."Седма рота е! казват уверено войниците, дори много отдалеч. - Седма рота е! Ето го оня, високия ефрейтор!"Стоил е наистина много висок и едър, но той няма тая внушителна и мъжествена фигура, каквато обикновено имат твърде снажните хора. Той е приведен, отпуснат и тежък. Когато върви, коленете му се прегъват и цялото му тяло се криви и полюлява ту на една, ту на друга страна. Той е мълчелив, рядко се смее, не се оплаква и не роптае. Ония, които отблизо са имали работа с него, знаят, че е опитен, твърде разумен, при това добродушен и кротък. И войниците от ротата, инак разпуснати в отношенията си, към Стола хранят неволно уважение. Дори фелдфебелът Буцов, навъсен и сприхав човек, приема да дружи и да разговаря само с него. Той често повиква Стоила в землянката си, и не вече със строгия си началнишки тон, а просто и сърдечно, като всеки човек, разказва му нещо за семейните се работи, или пък се оплаква от ревматизма си.

 

В землянката Стоил е като глава на семейство. Наедно с него живеят още трима души: Никола, Димитър и Илия барабанчикът. И четиримата са земляци - всички от село Брешлян. Войната ги свърза и сближи още повече: отколе те пътуват наедно, лягат и стават наедно, бият се един до други.

 

Подир Стоила второ почетно място има Никола. Това е весел, приказлив и малко ексцентричен човек. Никола е бивш горски стражар в Брешлян, при това и прочут ловец, затова смята войната като стара своя професия. Той е здрав, снажен и червендалест, има внушителна и войнствена фигура, сам се гордее с това и не пропуща да се натруфи, с каквото намери. Една постоянна грижа има за брадата си. най-напред той я остави цяла дълга, корава и остра, като четина, после още един или два пъти и дава друга форма. Сега има големи руски бакенбарди. Те се съединяват с мустаците му, покриват и двете му бузи чак под очите, на лицето му като че стои някаква полумаска, но тъй Никола се харесва и, както сам казва, приличал на Скобелева. Често той изважда от джеба си валчесто огледалце, голямо колкото биволско око, оглежда се в него, като го мести ту пред едното, ту пред другото око, мръщи се, подсуква мустаците си и тегли бакенбардите. После скрива огледалцето, лицето му светва, взема горда поза и започва да говори сега на руски. Един невъзможен руски език: "Илья! Голубчик! Подай на меня пажалуста немножко водицу!"

 

Стоил, Никола и Димитър са възрастни, близо четиридесетгодишни мъже. Между тях е най-млад Илия. Той е съвсем младо момче, от последния набор, беше барабанчик на ротата, но още в първото сражение никой не видя как си изгуби барабана, дадоха му пушка и сега е войник, както всички. Той е най безгрижен, обича много да се смее и затова следи всички шеги и лудории на Никола и дори твърде хитро ги предизвиква. Една по-интимна дружба свързва двамата. Никола бащински покровителствува барабанчика, а той пък му се отплаща с всевъзможни дребни услуги:носи вода, намира тютюн, отстъпва на Никола част от хляба си, или пък в походите, за да го облекчи, носи понякога пушката му. Към него Никола се държи снизходително и важно, като към послушен и верен паж.

 

Добрият живот в землянката често се разваля. Никола се шегува всякога, смехът на Илия го ласкае, той се увлича все повече и повече, става наистина изобретателен и духовит. Но всички тия шеги са насочени изключително върху Димитра. Това е дребен, свит и плах човек, наивен и малко глупав, или пък се преструва на глупав. От някаква болест е окапала косата му и главата му е съвсем плешива. Той е и без мустаци, дори без вежди и цялото му лице гъсто е набраздено с бръчки, като че е лицето на татуиран австралиец. Когато си снеме фуражката, Димитър е тъй смешен, че който и да го види, мъчно може да се удържи да не се засмее. Ето неизчерпаемата и съблазнителна рудница за шегите на Никола. Какви не сравнения и подмятания измисля той за тази плешивост на Димитра. В походите, през почивките, па дори и в окопите, той неочаквано пуща тия шеги, които като безопасни бомби, избухват между войниците и подигат оживление и смях. Никола често прекалява и Димитър, колкото и да е кротък, губи търпение, избухва караница и намесата на Стоила става необходима. "Аз крив ли съм - говори почти с плач в гласа си Димитър, - аз крив ли съм! Божеството ме е създало такъв!"

 

А инак Димитър е добър и ценен другар. Той никога не остава без пари и без тютюн, а понякога намира и ракия. Всичко той дели най-щедро с другарите си, особено с Никола; може би това е отчаяно средство да подкупи тоя лош и непримирим човек. Димитър е и храбър, смел и безстрашен до някакво апатично и тъпо безумие. Той е вечният доброволец за всяка опасна служба. Войниците говорят, че нощем след сраженията Димитър излизал много напред и обирал мъртвите. Това като че знае и подпоручик Варенов, ротният им командир. Често той някак знаменателно го пита: "Е, как си, Димитре, сега как си!" " А - а - арно съм, господин подпоручик! Имам си малко парици, имам си и тютюнец!" Димитър не изговаря, а сякаш плачливо пропява тия думи, като речитатив, и жълтото му като пергамент лице с безбройните си бръчки веднага става безразлично и безнадеждно глупаво. Никой в тая минута не може да твърди дали той изобщо е способен на каквото и да е престъпление.

 

Тия дребни недоразумения не пречат на четиримата другари да живеят добре. Те, освен това, се случват твърде рядко, а по-рано, когато бяха на позициите, и съвсем липсваха. Там опасностите, теглата и лишенията още повече ги сближаваха и когато се случеше да се разделят, всеки се грижеше повече за другите, отколкото за себе си. Но сега те почти са без работа. Единствената служба тук е дежурството на ротите, което прекарват в окопите при брега на морето, но и то идеше през всеки две седмици. В тая скука и безделие караниците избухват и от най-дребните причини: кой да отиде наедно с общите команди за дърва в гората, на кого е ред да спи откъм вратата на землянката, кой е виновен за някоя изгубена дребна вещ. Към всичко това се прибавят главоболията, които създава Никола. Но тия недоразумения скоро се изглаждат и забравят. Уравновесеният и спокоен характер на Стоила и голямото му влияние между тях ги примирява и обединява. В много случаи Стоил е и баща, и по-стар брат, и началник, и съдия.

 

Откакто са в този лагер, времето тече бавно, монотонно и скучно. Подир хубавите и топли, почти пролетни дни захвана студена и люта зима. По цели дни наред ниско по земята се надвисва не небе, а някаква мътна и тежка мъгла, от която непрекъснато вали сняг, вали тихо и бавно, но гъсто и обилно, като че се готви да затрупа цялата земя. Всичко утихва и се смълчава в някакво покорно и тихо очакване. Други път излиза вятър, подига се виелица и над замръзналото поле се носят облаци от сняг. Вън е студено, но в землянките, затрупани от снега, става по-топло. Освен това в такива дни е и по-спокойно, защото лошото време правеше невъзможно всяко сражение.

 

В такива дни другарите прекарват в землянката си и не излизат. С другите войници те се виждат, когато отидат на храна. В хубаво време те правят по-далечни и по-дълги разходки из лагера. Всякога те ходят наедно: Никола с Илия и след тях Стоил и Димитър. Те се срещат с познати, ходят между войниците, слушат най-последните новини за мира или пък новините, които идеха от фронта. Някъде само слушат, а някъде и сами разказват разни епизоди от войната.

 

В тия разговори най-голямо и най-живо участие взема Никола. Той се чувствува като риба във вода, върви с Илия между землянките, спира се ту при едни, ту при други войници, здрависва се, говори с познати и непознати. Едно след друго в него се менят най-различни настроения. Ето го, цял изпълнен с надменност и високомерие, с ръце отзад, той дава едното си ухо и насмешливо слуша какво му говорят. На друго място, разчувствуван и изненадан, шумно поздравява някого и добродушно и сърдечно го потупва по рамото. Той спори, говори разпалено, дори се скарва някъде и е готов на скандали. Някъде пък става сериозен и тайнствено важен и ниско, на ухо, поверява някакви тайни. Веднага след това за нищо и никакво се развеселява, смее се високо и гласът му се раздира и звучи като контрабас. Той е жив, подвижен, пъргав. С бакенбардите си, с позите и жестовете си, с цялата си оригинална фигура той прилича на смешно гримиран актьор в някоя водевилна игра.

 

Никола не пропуща и да се похвали. Като посочва Илия за постоянен свидетел, той разказва страшни и поразителни случки из войната, като някак равнодушно и скромно прибавя, че понеже в едно сражение е взел еди - колко пленници, скоро ще бъде награден, но той малко държи на това. Случва се да срещнат някой наивен и простичък войник. Никола веднага го познава и го спира. Сега въображението му не знае никакви граници: той страшно увеличава числото на пленниците, говори само за кръвнини и сеч, разказва за някакво неприятелско знаме, което сам бил отнел. Изведнъж той започва да говори на руски и уверява изумения си събеседник, че не е българин, а забайкалски казак и в полка служи като доброволец. Никола е спокоен и сериозен. Илия потвърдява всичко, хапе езика си, за да не се засмее, но щом отминат войника, той се превива от смях. Тия разходки из лагера са същински празници за него. Наблизо подир тях вървят Стоил и Димитър. Стоил добродушно се усмихва, а на лицето на Димитра стои и възхищение, и страх. Но Димитър е доволен, че поне тоя път градушката бие чужди градини.

 

Едно друго място, където те обичат да ходят, е върхът на хълма, който е на юг от лагера. Там са окопите и люнетът, който бяха направили, когато дойдоха, оттам се вижда и морето. Но денем там не позволяват да се ходи, защото в морето кръстосват турски броненосци, които стрелят навсякъде,гдето забележат движение на хора. Те отиват там вечер, когато се стъмни. Случват се тихи вечери, когато няма вятър и не вали. Пак е студено и облачно, но сега облаците са по-тънки и по-високо издигнати, има месец и там, гдето той е скрит зад облаците, стои светло и мътножълто петно. От слабата светлина на месеца и от сиянието на снега нощта изглежда изцяло бяла, морето е спокойно и сребърна пътека блещи напреки по него. Оттатък, на малоазиатския бряг, се изправят високи планини, покрити със сняг, загадъчни и тихи.

 

Земляците присядат в окопа и гледат морето. Всичко им се струва преобразено и чуждо, чувствуват се заблудени и загубени в непознат и далечен свят.

 

Наблизо покрай окопа ходи часовият, снегът хрущи под стъпките му, натъкнатият нож се белее и проблясва. Но сам той изглежда да е съвсем равнодушен към всичко наоколо. Той се взира внимателно само към морето. Оттам от време на време идат редки и далечни топовни гърмежи.Това е турски параход, който стреля от морето срещу позициите на брега.

 

Както разказваха, малко загуби е имало от стрелбата му, но тоя параход с едно настойчиво постоянство продължаваше да стреля почти всеки ден. Понякога стреля и късно през нощта. Никола е кръстил тоя параход Банчовото куче. Един техен съсед от Брешлян, Банчо, имаше голямо, но съвсем старо куче. То беше безвредно, нямаше ни един зъб, немощно и оскубано, но зло, нахвърляше се върху всеки минувач и яростно лаеше, като наместо зъби показваше посинелите си венци. В сравнението на Никола имаше нещо вярно. В далечината и в мрака очертанията на парахода се губят, черният и нечист дим широко се разстила,ярко блещят някакви червени огньове и над бялата и чиста повърхност на морето се рисува исполински образ на настръхнало чудовище с огнени очи, гневно устремени към брега, и топовните гърмежи, ту редки, ту внезапно по-чести, идат като далечен и пресипнал лай.