Начало arrow Библиотека arrow Пенчо Славейков arrow Епически песни: Харамии

Епически песни: Харамии
Автор Пенчо Славейков   


Отдавна гората слана ослани,

ей късна веч есен придоде;

мъгливи, невесели дойдоха дни -

я свивай байрака, войводо!

 

Низ тъмни усои доволно е веч

немили-недраги що бродим;

полята ни родни са мощне далеч -

време е назад да си ходим.

 

Не ни проработи туй лято честта,

че лоша сме среща имали...

Пролетес ний бехме най-силната чета,

а най сме малцина остали.

 

По тъмни усои, по голи скали

мнозина куршума завари -

и ръфат месата им хищни орли,

я вълци, юнашки другари.

 

А дома за тях е прехвръкнала вест...

Когато се тамо вестиме,

тъжовните майки в горката им чест

сам бог знае как ще тешиме.

 

Отдавна веч техните бели власи

е черна чембера обвила,

и люта тъга им сърцето коси...

Чест майчина - чест е немила.

 

Бащите ни в тъмни тъмници лежат,

кой знае какво са те стали;

у турците роби, неволи търпят

жени и дечица ни мали.

 

А ний като вълци по нощния мрак

немили, недраги все бродим...

Войводо, я свивай ти кървав байрак,

време е назад да си ходим!

 

Земята тъмна нощ засени.

Три харамии, три ранени

другаря, се едвам крепят

надолу из планинский път.

 

В зори стотина в боя бяха -

и само те се отърваха;

един до други те вървят

по стръмния планински път.

 

Превързани са люти рани,

ала по дрехи изподрани

струи от кърви се вият

и капят по планинский път.

 

Залюшнат грохна там едина;

в замая другите двамина

отминаха, без да се спрът,

по стръмния планински път.

 

Ръка протегна и пошушна

невнятно другий, и се люшна -

и по очи се повали...Трупът

запречи там планинский път.

 

Възпрян, другаря си погледна

последния с усмивка бледна

и рухна - труп върху трупът

сред тесния планински път.

 

Души юнашки смърт засени...

Пристъпват вълци настървени,

отдавна дебнящи в мракът

по върлия планински път.

 

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;

устата жад, тъга душата трови.

Зловещо дрънкат тежките окови...

Ах, докога ли тоя път ще трай!

 

Ей падна вечер. Грохнали, без мощ

оковите си те едвам влечаха.

В пустинята низамите ги спряха:

ще се нощува тука тая нощ.

 

Един о друг привързаха ги пак

и скоро всички тежък сън обори.

Един от тях очи си не затвори

и бдя за дълго, буден в нощний мрак.

 

Размерний ход на нощния стражар

дочуваше едвам той в тишината,

сегиз-тогиз и звън от железата

на сепнат в съне някой свой другар.

 

А борят го предсънници мечти -

и през мечтите шепот му се стори...

и в полудрямка той очи затвори -

наяве чуден блян му се вести:

 

Со ведър поглед, с усмех на уста,

над него бе се майка му привела,

ръката си на морното му чело

бе сложила и тъй му дума тя:

 

"Недей сърце на скърби вдава ти;

край близък е на тежките неволи -

че волята, що бди над хорски воли,

веч иде свойта реч да възвести.

 

Не вечна е световната беда,

нито са вечни рабските окови; -

виж, съмва - времена настават нови!"

И кротко тя целуна го в уста.

 

Очи откри той, сепнат на часът -

но блянът блян в душата му остана...

На тъмна нощ дошъл бе ден на смяна...

Тъкмяха се другарите за път.

 

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;

устата жад, тъга душата трови.

Зловещо дрънкат тежките окови...

Ах, докога ли тоя път ще трай!